Приготвянето като сборно понятие обединява обличането, прибулването и обуването на невестата. Някъде то включва също и миенето и плетенето, което е резултат най-често от стеснението на цикъла. Тук ще очертаем първите три момента.
Обличането на невестата в повечето материали не е обреден акт. Описанието започва с момента, в който годеницата е вече пременена с нова невестинска премяна, готова да посрещне сватовете. Когато обаче се цели да се подчертае новият социален статус на момата, преходът се експлицира и чрез обредната смяна на бащиното облекло с облеклото, донесено от младоженеца. След като посрещне сватовете, облечена с дрехите на баща си, момата в Дупнишко (Станкедимитровско) ги съблича и облича дрехите, донесени от младоженеца . Независимо от това, дали обличането на невестата става преди или след пристигането на сватовете, в Пиринския край то се предшествува от редица предпазни магически действия. Дрехите се теглят на кантар, „да минат през желязо, оти младите още не са се събрали“, кадят се с тамян или прекарват през нищелки. Обредът в някои райони се свежда само до обличане на връхната дреха. В Разложко например зълвата облича момата с кожуха (кюрка), който тя донася в бохча, изважда косите й и ги спуща над него.
Прибулването на невестата заема централно място в подготовката й. „Прибулване“ е термин, който става популярен след масовото въвеждане на тънкото прозрачно було за покриване на главата на невестата. В по-далечното минало за същата цел са използвали тъкана червена материя, която плътно прикривала лицето й така, че то ставало невидимо за околните. В Рупчоско платът е във вид на качулка, а в Битолско са закривали невестата с чувал. Булото е най-същественият външен отличителен белег, с поставянето на който годеницата става невеста. В по-ново време коренът на думата заляга и в основата на самото название булка. По-стари названия за булото са превез, прекрив, прекривка, дувак, чумбер и др. Съответно на това са и означенията на действието – превесване, прекриване и др. То се извършва от девера или от кумата, но нерядко и от зълвите, момините дружки или от опитна жена. В Бобошево деверът плаща на момите да облекат невестата във венчалната й премяна и да й сложат дувака.
По време на прекриването невестата седи на столче до огнището с лице към изгрева на слънцето. В Провадийско булото се изтърсва срещу слънцето, невестата се прекръства и тогава го слагат на главата й. Трикратното премятане на булото е повсеместно разпространено действие. Деверът пристъпва към невестата и хвърля прекривката на главата й до три пъти, докато тя стои малко приведена, с разперена престилка, да не би прекривката да падне на потона. В Благоевградско кумата забулва невестата, като допира булото до главата й и изрича три пъти: „Превесвам те, разпревесвам те, от амин до вяк.“ След това върху него слагат венеца и го китят с цветя и зеленина. Като прекрият невестата в Перущица, на главата й слагат венец с четири стърчащи нагоре чемширови китки, а в средата между тях закачват купешко перо.
Докато трае прибулването, невестата плаче с глас и вие, а дружките й пеят тъжни песни, които разплакват не само нея, но и всички заобиколили я жени и моми:
Куга тебе, мъри моме, прикривайме, (2)
стоеше ли, мъри моме, брат до тебя, (2)
градеше ли, мъри моме, град над тебя? (2)
Куга тебе, мъри моме, майка роди, (2)
язе стоях, мъри моме, зад вратата,
молях бога, мъри моме, мома да си,
мома да си, мъри моме, на мен да си.
II
Не се предавай, булка Радке ле,
да те пребулят със бяло було,
със бяло було и червено венчило,
че бяло було черно чернило, (2)
а пък венчило – жива раздяла,
жива раздяла от майка и баща,
от майка и баща, от братя и сестри.
От днес нататък, булка Радке ле,
при чужда майка, при чужди баща.
III
Мълчи, мълчи, Кирано,
недей плака,
че ти иде, Кирано,
кръстницата,
с бяло було, Кирано,
и с червено.
Не приемай, Кирано,
бяло було,
бяло було, Кирано,
и червено;
не прикривай, Кирано,
бяло лици,
не си свивай, Кирано,
руса коса. . .
Обуването на невестата се извършва почти изключително от девера (рядко от самия зет) с обувки (папуци, чехли), донесени от момкови. Деверът взема дясната обувка, поставя монета в нея и я обува. Аналогично на прибулването е разпространено и трикратното обуване. Докато деверът (зетят) в Благоевградско обува невестата, момите наоколо викат „големи са обувките“, за да сложи още пари в тях. Той събува и отново обува невестата – до три пъти, а момите нареждат: „Събувам та, обувам та, амин, довяк!“. Като обуе невестата, деверът зашива обувките с копринен конец „о калчуня“ (вълнен чорап), счупва иглата над главата й и хвърля парчетата на две страни.
Непосредствено след приготвянето на невестата се извършва и аналогичен на моминото прибулване обред с младоженеца, известен като предаване ручник. Той става в стаята на невестата или след извеждането й пред сватовете. В Демирхисарско вземат „кърпа-обесница“, дар на зетя от невестата, връзват го с нея за врата, опъват я и го питат: „Кърпата ли искаш, невястата ли?“, а той отговаря: „И кърпата, и невястата.“ Действието и диалогът се повтарят до три пъти, след което изпъждат зетя от стаята. Деверът в Дупнишко завежда невястата при момчето и тя го дарява с кърпа, като му я премята през рамото, а той сграбчва сърдито кърпата и я захвърля назад през главата си (това се повтаря три пъти). Накрая „момата взема кърпата, мъчи се да я прокара през стегнатия му пояс, но момчето още повече се напъва и затяга пояса си, додето най-после момата при големи усилия провира кърпата през пояса му, хваща й двата края, и като подръпва с нея до три пъти момчето, отива си“. Същият обред се изпълнява в Пирдоп и Пиянец, където главно обредно лице е братът на невестата, който провира под пояса на младоженеца кърпата, хваща двата й края и го повдига до три пъти, както си е седнал. В Кюстендилско краище вместо кърпа момата предава ручник (чифт чорапи) на младоженеца по следния начин: деверът промушва отдолу нагоре под пояса на младоженеца единия от чорапите, а момата го измъква и го захвърля далече зад себе си (действието се повтаря три пъти), след което му прикачва чорапите за пояса. През това време момите пеят:
. . . Стегай се, войно, претегай,
мома приоди, юначе,
ручник приноси, юначе,
олабляй пояс, юначе,
ручник да мине, юначе.
Й. Захариев отбелязва, че на предаването на ручник в по-старо време са отдавали много голямо значение, равно почти на венчавката. След него не било възможно младите да се разделят. Към средата на нашия век обредът е зарегистриран в Граово в опростен вид: невестата окачва на ревера на младоженеца под китката му чорапи.
В Тракия преди извеждането на невестата от стаята опалват нея или двамата млади, като ги обкръжават с коноп или памук – обред, сходен с опалването на младоженеца, преди да тръгнат сватовете
Приготвената вече невеста се извежда от девера (или деверите) пред сватовете на трапезата. Понякога вместо девера я води кальтатата, който я държи за кърпа, закачена на пояса й. На излизане тя се кланя на всеки праг по три пъти. В някои области на Западна България извеждането се съчетава с представянето както на невестата, така и на младоженеца пред сватовете с обреден диалог, който се осъществява по следния начин: някой от момковите роднини води момъка за дясната ръка пред гостите и казва: „Добро итро, зваиици! Я идем и брата водим“ (В Кулско – „Я идем и слънце водим“). „Да ти е жив“! – отговарят гостите. . . След това иде братът на момата и я води под ръка; като дойде при гостите, ще каже: „Добро итро, званици! Я идем и сестра водим!“ („Я идем и месец водим!“) – „Да ти е жива!“ – отговарят гостите.“.
Извеждането на невестата от стаята се съпровожда от песни, символиката на които засилва емоционалността на момента:
Мър треперай, тенка кърпа, треперай,
мър, до де си, тенка кърпа,
при майка, при майка, тенка кърпа, при татко,
и при братя, тенка кърпа, при сестри,
довечера, тенка кърпа, при свекър,
и при свекър, тенка кърпа, при свекърва.
В момента на извеждането се вземат мерки невестата да се предпази от урочасване и магии. Поради това в Каменица заедно с нея „из невиделица изскача страшникът, за да отвлече вниманието на сватбарите. . .“. Страшникът е чичо или тетин (лелин) на момата и носи това име, защото е облечен в „страшно“ облекло – женска дълга риза, женски пояс, опасан наопаки, скута (престилка), също наопаки, лице, почернено със сажди, върху главата – парче кожа вместо шапка; заметнат е с кросно през рамо вместо пушка, чибук от дълго дърво с говеждо сухо лайно на края вместо лула, овчи или говежди кокал от крак вместо револвер, кесия с пепел вместо барут за пушката, за да „стреля“ тия, които биха го закачили или биха направили опит да му вземат момата. . . Страшникът събира върху себе си погледите на всички присъстващи и по тоя начин запазва от урочасване пременената и нагиздена невеста.
След извеждането невестата дарува по трапезата и целува ръка на гостите. Прието е тя да раздава подаръци само на своите роднини, тъй като те остават в моминия дом, не придружават сватовете по-нататък. Даруваните й връщат също с дарове (най-често медни съдове) и пари.
Захранването на младоженците е повсеместно разпространен обред, който се извършва преди или след прибулването на невестата. Той има разнообразни форми, които варират от размяната на хапка хляб и сол до съвместната трапеза. За целта в Знеполе за младоженците слагат специална трапеза с гозба в една паница с една вилица и една лъжица. Не дават да има по два броя от приборите „да не се делу, единни да са“ младоженците. Върху колената на двамата слагат сол и всеки от тях със залък хляб затопява от коляното на другия. След това се надпреварват кой ще вземе пръв вилицата или лъжицата и ще започне да яде. Вярват, че който изпревари, той ще има водеща роля в семейния живот. Седна лъжица хапват по три пъти младоженците и в Родопите. След това зетят бутва съда с млякото, за да се разлее, а хлябът и клинът (баницата) се раздават на всички присъстващи. Това ядене в някои села се нарича „късане“, защото в него слагат разни нечистотии, а „младенците“ (младоженците) по-скоро симулират хапване. След това невестата ритва съда с лъжиците. Вярват, че когато станат родители, те няма да се гнусят от нечистотиите на децата си и ще се грижат за тях без затруднения. Понякога захранването се свежда само до взаимно подаване на храна. Например в Благоевградско младоженецът дава на невестата ябълка с пари, а тя му слага захар в устата „да са си благи“.
Докато продължава прибулването, обуването, захранването на младоженците и т. н., на трапезата протичат някои обреди, характерни главно за източната половина на страната. Те са съсредоточени около предаването на сватбеното дръвце на кума и продаването на петела на заложника.
Сватбеното дръвце се предава тържествено на кума от момите, които са го правили. То се предхожда от пазарене за сумата, срещу която може да го получи той. Момите хвалят дръвцето и искат висока цена за него. Съдържанието на диалога е отразено и в песента, на която става предаването:
– Я си откупи, драги ми кумчо,
тъненка елха, драги ми кумчо,
ни йе за много, драги ми кумчо,
ни йе за малко, за деветстогин,
четири ти отстъпвам, драги ми кумчо,
петтях си земам, драги ми кумчо.
В Провадийско „слугарките“ (момите от момина страна) играят криво хоро с „дъба“ и тогава го предават на кръстника (с. Храброво, Провадийско). След като получи дръвцето, кумът по-нататък има грижата да го пази и отнесе в дома на младоженеца, където се поставя пред него на трапезата.
Освен сватбеното дръвце на трапезата у момини се предава и сватбеният петел. За целта у момата предварително се приготвя червен петел, на който поставят кърпа за чул, венец, наниз червени чушки, торбичка за зърно. Петелът се предава на „заложника“. Заложникът (петелджия, петлар, побащим и пр.) е едно от централните обредни лица, което участва в сватбата заедно със съпругата си и е обикновено в родствени отношения с младоженеца по женска линия. Подобно на останалите женени участници в обредите като условие за участие се изтъква тази семейна двойка да е в първи брак, да нямат починало дете и пр..
Според Г. С. Раковски още в момковия дом на заложника се дава червен петел, който той носи в едната си ръка, а в другата – бъклица с вино. У момини му връзват на шията кравайче с червен копринен конец и тогава той става обект на шеги и подигравки от порядъка на: „Петелът ти е курек! Не знай да пей!“, на което заложникът отвръща също със закачки.
Предаването на петела става при ситуация, сходна на предаването на сватбеното дръвце – пазарене и откуп. Ладжийките (момините дружки) във Варненско се пазарят със заложника за петела, покрит с кърпа и два реда пуканки за юзда, като симулират продажба на кон. Между тях се провежда приблизително следният диалог:
– Виж какъв хубав кон ти даваме, със чоле (кърпата) и дюзгини (юзди)! Чоля е много скъп и дюзгините му са златни! Хиляда лева го даваме!
– Е, то много скъпо хиляда лева, ама хаде, аз имам пари, ше го откупя! – И дава десет лева.
– Ше са държиш здраво, че кат минаваш през ряката, коня й много пъргав! Да не тъ фърли у ряката! Да не му загубиш чоля! и т. н..
Някъде при предаването пеят:
Я си откупи, млад заложнйко,
конче хранено;
не ти й за много, млад заложнйко,
за двеста – триста!
Освен символичната продажба на петела за кон в Западна България и в Родопите момините братя „крадат“ докарания от момкови кон (муле) за невестата и след като го обяздят, преди тръгване го „продават“ на сватовете, връщат им го срещу откуп. В с. Пирин задължение на моминия брат е да „открадне“ единия от конете на сватовете и да го язди из селото, докато го измори. При завръщането си го „продава“ на сватовете, но до споразумение не се стига отведнъж. Едва след трикратно яздене по селото и пазарене той получава възнаграждение и връща коня на сватовете.
С гостуването на сватовете се свързва и предаването на чеиза на невестата, който носи различни названия: чеиз, руба, спап, товар, прикя, при- дан, и пр. За целта сватовете докарват празна кола или кон, където ще бъде натоварен ковчегът с дрехите, завивките и постелките, а също и даровете. След извеждането на невестата пред сватовете на двора изнасят и чеиза, за да го видят всички (ако това не е направено предварително). Най-често той „се продава“, т. е. дава се срещу откуп на младоженеца или неговите представители от по-малките момини братя (братовчеди). В Ахъчелебийско върху изнесения спап сядат домашните и съседските деца и не дават да се вземе нищо, докато зетят не заплати исканата сума, която се нарича „агарлък“ и зависи от количеството на спапа. В Кюстендилско краище върху ковчега с рубата сяда майката на невестата и тя се пазари със свекъра за цената. В Пиринския край държат чеизът да бъде изнесен преди извеждането на невестата, защото не било хубаво тя да гледа изнасянето му. В някои селища на Североизточна България дарът на булката („моминта“) се закарва в дома на младоженеца след отпътуването на сватбеното шествие – в неделя вечерта. Карат го или го носят представители на моминия род – братя, сестри, братовчеди. Зълвите го пресрещат у момкови и за да го получат, трябва да изпълнят редица искания на момините роднини, задавани в иносказателна форма. Например някой казва: „Искам насаден харман!“ – зълвите му донасят зелник (баница) с кокошка върху него; „Искам една кола пръти!“ – казва друг, а зълвите му дават кутия с цигари; „Искам пепелени мишки!“ – казва трети, носят му локум; „Искам окаляни биволи!“, носят му чиния орехови ядки с мед; „Искам мома с една вежда“, дават му зърно бакла и т. н. Нещо повече, някой от момините роднини се преструва, че си е счупил крака, а момковите го превързват и т. н..
Наред с изнасянето на чеиза сватовете крадат железни вещи, които след това предават на невестата.
Възможна Рекламация
