Кумът е най-важната обредна фигура в сватбата. Както в миналото, така и днес няма сватба без кум. Нещо повече, кумството е междуобредно явление, чиито прояви откриваме едва ли не във всички най-значителни обредни комплекси.
Вместо преглед на трудовете, тук ще се позовем на изчерпателната студия на Стоян Генчев за кумството у българите, в която се третират широк кръг от проблеми, свързани с неговите прояви, основни черти, исторически корени, формиране и развой. Отделено е внимание и на всички дотогавашни изследвания, които имат отношение към този въпрос у нас. В същото време ролята на стария сват, който изпълнява функциите на кума или сходни на неговите в сватбата, се пренебрегва и омаловажава. Значението му се свежда до дубльор на кума, за когото авторът пише, че „няма никакви основания да се мисли, че се е появил късно“.
Разглеждането на кумството във връзка със старисватството би спомогнало да се изяснят не само въпросите за стария сват, неговата семантика и функция в сватбата, но да се уточнят и някои моменти от дискутираните преди това проблеми около кума.
Кой е в същност старият сват или старойкята? Като начало за него е много подходящо определението на А. В. Гура за обредното лице „дружка“ в северноруската сватба – може би най-сложният и тъмен персонаж сред действащите лица в сватбата, за който е трудно да се посочат общи, постоянни характеристики.
Без да си поставяме за цел да определяме границите на разпространение на старисватството, ще посочим само, че обредното лице „стари сват“ е главна фигура в сватбата на Западна България, но е отбелязано и в региони, които отстоят далеч от тези територии. Достатъчно е да споменем ролята на стария сват в описанието на сватбата от Г. С. Раковски или В. П. Дюлгеров от Пирдоп, за да се убедим, че ако не в близкото, в по-далечното минало то е обхващало значително по-широки области на разпространение.
Макар и равнопоставени според някои материали, кумът и старойкята са в различни отношения с младоженците. При кумството тези отношения са значително ясни и прости: кум на сватбата става кръстникът на младоженеца или лицето, извършило обреда „крадене на детето“ в Източна България. Що се касае до стария сват (старойкята), там положението е много по-сложно. Това, което го сближава с кума, е изискването да бъде женен, да бъде в първи брак и да участвува в сватбата заедно със съпругата си – старисватицата (старойкиницата).
Голяма част от материалите сочат, че старият сват и младоженецът са в отношения на кръвно родство. В обхвата на роднините, които имат право да заемат тази обредна длъжност, влизат вуйчото, чичото, бащата, братът, зетят (мъжът па по-голямата сестра на младоженеца), бащата на девера. Понякога роднинската връзка не се изтъква, но се подразбира. Например в Софийско според Г. Байрактаров изборът на старойкя става на годежа, като един от участниците изявява желание да заеме тази обредна длъжност. Не се споменава какъв се пада старойкята на младоженеца, но при условие че на годежа ходят само приятели и роднини на момковия баща, може да се допусне, че той е един от роднините. Срещат се и сведения, според които старият сват е роднина на кума, или кръвното родство не се сочи като условие за старисватство.
Старисватството се проявява като институция само по време на сватбата. След нея старият сват е пак вуйчо, чичо, брат, зет и пр. на младоженеца, За разлика от това отношенията на кумство предполагат особени взаимни задължения между кумовете и кумците, които се изразяват най-често в духовно покровителство на кумската двойка над кумците, почит и уважение от страна на последните, а също и приемственост между венчаването и кръщенето. Затова в Михайловградско старойкята „. . . на сватбата е по-важен от кръстника, защото кръстнико си е пак кръстник, он си остава и на други дни. Старойкята е цар само един ден, деня на сватбата. . .“
На стария сват. се възлагат функции, които го правят не само почетен гост, но и една от най-активните фигури в сватбата. Както пише Раковски, той се смята за управител на сватбата пред мъжете, а съпругата му – пред жените. Много образно описва функцията на стария сват Н. Нехтянин в Разложко. Той го сравнява с артелчик във войската, който се разпорежда с всички продукти, предназначени за сватбата, с обслужването на трапезата и с реда по време на сватбата изобщо, поради което от него се изискват умение и опитност. В ръководенето на сватбата ролите на кума и старойкята се преплитат. Подобно на кума старойкята също издава нареждания, предявява желания, „он казува кога да се пие, кога да се руча (яде), кога музиката да свири“.
В Западна България на него възлагат да върви непосредствено след музикантите, да носи и пази сватбеното знаме, да води хорото с него, възлагат му и грижата за булката и цялата сватба. Особено важна е връзката на старойкята със сватбеното знаме. Той се грижи за него до момента на развалянето му. Затова пък кумът като знаменосец се среща в редки случаи. След венчавката кумът заема централно място на трапезата, а старойкята обикновено сяда от лявата му страна. Наличието на две „бахчи“ понякога изразява равенство на двете лица на трапезата. Характеристиката на старойкята като активен персонаж се допълва и от умението му да създава добър ред по време на сватбата, като поддържа настроението и атмосферата на веселба. За отбелязване е фактът, че рядко старият сват и старосватицата проявяват някаква активност в черквата. Според Д. Маринов по време на венчаването на първо място стои старойкята, но „свещениците тълкуват званието и значението на старойкята в сватбата с онуй на архитриклина, който се споменава в евангелието, затуй го и не само не пъдят, но без него не са венчавали“. От друга страна, кумът и кумата актив- но участват в църковния ритуал, като подпомагат свещеника.
Старият сват притежава някои черти с архаичен характер. На първо място е връзката на родство с младоженеца. Родството не може да се смята за случаен белег, защото е една от най-типичните черти в структурирането на сватбата. В цялата й организация както по отношение на пространството и времето, така и по отношение на обредните лица и вещите (хлябовете, кумовото дръвце, сватбеното знаме и пр.) се разкрива структурата на рода в момент на неговото преобразуване. Като представя момковия род, старият сват поема под свое покровителство младоженеца и е задължен да установи връзката между него и невестата. Като роднина на младоженеца старият сват обаче невинаги е кръвен родственик на неговия баща. Ако е вуйчо, зет и т. н. на момъка, неговата връзка с баща му е само по сватовска линия, т. е. чрез майката. Покровителството на майчиния род, и по-конкретно на вуйчото (авункулуса) над племенника, е реликтна черта, присъща на много народи в миналото, а и днес.
Според повечето от наличните данни разликата в родството (по бащина или майчина линия) няма значение, защото не се взема под внимание при избора на стария сват. Песенният фолклор обаче, който е по-консервативен със сравнително устойчивата си форма, е запазил следи от покровителството на вуйчото. В юнашкия епос например има песни, в които пряко се изтъква ролята на вуйчото като покровител на племенника в сватбата. Без неговите подвизи, умение и съобразителност невестата не може да бъде взета.
Друга архаична черта на стария сват е неговата връзка със сватбеното знаме. Като неразделна част от обредното лице сватбеното знаме фактически символично „повтаря“ неговата посредническа роля. То се изработва от старойкята или последният го получава в дома на младоженеца, с него предвожда сватбеното шествие до моминия дом, където го съединява със знамето на невестата, и носейки двете знамена, отвежда младоженците в новия дом. Така знамето се свързва имплицитно със стария сват, влиза в неговата семантика. То е необходим компонент на обредната длъжност „стари сват“, както е нужен старият сват за структурата на знамето и неговото движение.
Процесът на структурирането на знамето символизира образуването на новото семейство в действие вън от територията на бащиния род. Показателно за възрастните представители на този род (бащата, майката, дядото, бабата и пр.) е, че те не вземат участие в похода на сватовете. Това е още един израз на патрилокалност. Патриархалното семейство остава неподвижно, прикрепено здраво към пространствените си параметри дори в момент на преустройство. Затова се явява необходимостта от такъв двойнствен персонаж, какъвто е старият сват в лицето на вуйчото. Като родственик на младоженеца и брат на неговата майка той не е кръвно свързан с неговия баща, нито пък териториално принадлежи към бащиния род. Така се явява като своеобразен медиатор между своя и чуждия род, между своя и чуждия дом. Знамето като атрибут на стария сват е също такава двойнствена вещ, но тя конкретизира своето като мъжко, а чуждото като женско чрез съединяването на мъжката и женската кърпа (или пояса и престилката). Надмощието на бащиния род вън от неговата територия се изразява в успеха на стария сват във вземането на невестата. С прекратяването на движението се изчерпва и функцията на знамето. След като младото семейство се приобщи към бащиния род и дом, то се разваля.
Следователно покровителството на вуйчото в ролята на стария сват (заедно със своя атрибут – сватбеното знаме) е израз на двойнственост между чуждото и своето, родното и неродното, мъжкото и женското. Тя се разрешава с победата на бащиния род и с локализиране на младото семейство в неговия дом – единствен изход в условията на патриархалност.
В ролята на стария сват откриваме и други архаични характеристики като например следи от сипкретизъм на противоположни черти, на сериозно отношение към протичащите обреди и на смеховото им претворяване. Авторитетът, достойнството, представителността са безспорно качество на стария сват, но това не му пречи да бъде и инициатор на смеха, да създава веселата приповдигната атмосфера и жизнерадостно настроение в сватбата. Както пише Н. Нехтянин, ако старият сват (брат, чичо или зет на младоженеца) „се улучи някой хитър и смехурлив, сватбата е безкрайно весела, защото той най-често се явява пред гостите и им изтръсва по някоя смехурия. Това е значението на стари-свата, който за тая работа да бъде отворен и весел, да казват гостите и захвалят: „С думи ни нарани!“
Несъмнено сведенията, с които разполагаме, представят една късна форма на архаичен синкретизъм, довела до снизяване ролята на стария сват и до прехвърляне на голям дял от сериозния тон върху кума. Наличието на смеховия аспект в ролята на стария сват го свързва с образа на културния герой от древността. На този герой, който е централен персонаж в митологията и фолклора на древните народи, е присъщ първобитният идеологичеки синкретизъм. Според него героят е синтез на висока същност и комични и в същото време на демонични черти. Наред с културните дела му се приписват и прояви, преосмислящи пародийно неговите сериозни деяния. Или тези противоположни качества са въплътени в образа на братята-близнаци, единият от които върши сериозни дела, а другият – безполезни. Тези примитивни герои обаче, да си послужим с израза на Мелетински, все още не са трикстери. Само тогава когато в съзнанието на носителите на фолклора възниква пред-ставата за противопоставянето на хитростта и разума, на лъжата и благо- родната прямота и т. н., едва след осъзнаването на тези различия се развива фигурата на митологическия плут като двойник на културния герой (негов брат, или „второто лице“).
Утвърждаването на феодализма, а също и приемането на християнството по българските земи оказват съществено влияние върху развоя на старисватството. Старият сват не може да се запази дълго като двойнствена синкретична фигура в системата на обредността. Тя търпи развитие, което засяга в различна степен всички негови характеристики.
По линията на родството старият сват губи своята двойнственост като кръвен роднина на младоженеца и нероднина на неговия баща. Защото, както показват материалите, тази длъжност се заема и от негови кръвни роднини. В единия и другия случай чрез изравняване значението на родствениците по майчина и бащина линия, годни да заемат тази обредна длъжност, старият сват се развива и определя като представител на бащиния род.
Функцията на стария сват в процеса на развитието претърпява снизяване. Една от формите на снизяване откриваме в изземването на неговата роля на предводител и знаменосец на сватбеното шествие от девера. По този повод например Димитър Маринов пише: „Някога, преди 50-60, па и повече години, оруглицата е носил старокята, и то напред преди сватбата, днес я носи десния девер, а на връщане от черква носи я мома.“
Предаването на функциите от стария сват на девера се очертава като снизяване на социалния статут от женения на неженения, макар че се запазва линията на родството. Като се има пред вид, че „девер“ е термин, с който се означават по-малките братя или братовчедите на младоженеца на сватбата както по майчина, така и по бащина линия, става ясно, че за тази длъжност не се държи сметка те чий род представят. Пъстротата на родствениците, които изпълняват функциите на девера в сватбата, е отразена и във фолклора. В юнашкия епос неведнъж се натъкваме на подвизите на сестреника или лелините синове, които преодоляват редица препятствия по пътя за невестата – роля, която в други случаи се възлага на вуйчото.
Поради разпадане на първобитния идеологически синкретизъм старият сват не може да се запази дълго в системата на обредността като синтез на сериозното и смеховото начало. За това особено много допринася приемането на християнството по българските земи и обвързването на сватбата с църковния ритуал. Смехът през Средновековието е бил извън всички официални сфери на идеологията и на всички официални, строги форми на живота и общуването. Той е бил изтикан из църковния култ, из феодалнодържавния церемониал, обществения етикет и из всички жанрове на високата идеология.
Утвърждаването на църковния ритуал спомага за повсеместното налагане на кума като най-важна обредна фигура, понеже кумството като обществена институция бива признато от черквата. В този смисъл може да се допусне, че задължителното въвеждане на черковната венчавка изиграва немалка роля в разпадането на старисватството.
На фона на родовата структура на сватбата и старисватството възниква въпросът за мястото на кума. Проявите на кумството в сватбата са очертани в цитираната студия на Ст. Генчев. Тук ще ги обобщим с цел да се разкрие спецификата на кума като централно обредно лице.
Кумът е най-високопоставеното обредно лице в сватбата особено в източните области. Почитта и уважението към него намират израз в церемониалното му довеждане в неделя преди венчавката или когато сватбеното шествие по пътя за моминия дом го взема тържествено. През цялото време и най-вече на сватбената трапеза се слуша неговата дума, изпълняват се всичките му искания, нареждания и т. н.
Участието на кума и кумата в църковния ритуал е задължително. Там те са в помощ на свещеника – държат свещите, разменят короните, разменят пръстените, хвърлят жито и пр. Връзката между кумската двойка и кумците се признава от църквата и е приравнена с кръвното родство от 721 г.
Особено важен момент е връзката на кума с кумовото дръвце – символ на бащиния род. Независимо от това, дали кумът получава кумовото дръвце у момини или у младоженеца, неговото място е в центъра на сватбената трапеза в момковия дом. Зад него сяда кумът, а от другата страна на дръвцето пред кума извеждат младоженците. Те стоят „диван“ и „говеят“ пред него, докато той ги благославя. Кумът е призван да формира модела на новото семейство. Израз на моделирането на новия семеен космос виждаме в иносказателната реч на кума, състояща се от искания-загадки, на които отговарят представителите на рода. В записите, с които разполагаме, тази реч има единствено развлекателен характер, но без съмнение в миналото на нея са възлагали организацията на новия социален микрокосмос.
Изброените моменти определят кума като най-главната фигура на сватбата. Той не е кръвен родственик на младоженците, но в качеството си на кръстник на момъка, т. е. на лице, което е участвало в обредите по приемането му в обществото, в неговата първа социализация, той или неговият първи наследник представят бащиния род. Неслучайно и благославянето на младоженците става в бащиния дом на момъка до кумовото дръвце.
На границата между два родови цикъла кумът се явява медиатор между старото семейство и новото, свързващо звено между поколенията. Затова според разбиранията на народа кумът не може и не трябва да се сменя. Но ако той не е в състояние да осигури ритъма в смяната на поколенията и при положение, че в семейството, което е венчал, децата не траят, традицията налага прекъсване на кумството и вземане на нов кум. С други думи, потомствената непреходност на кума трябва да осигури непреходността на рода, изразена в ритмичната смяна на поколенията, между които той е посредник.
Ролята на кума в сватбата го представя като своеобразен жрец, който трябва да знае правилата на играта, да умее да се ползва от своя статут, за да осигури продължението на рода. В случая особено място заема благословията на кума, която има силата на заклинание с положителен знак. Народът вярва, че кумовата клетва непременно постига заклетия. Затова на благословията на кума пред кумовото дръвце се отдава значение, равно на християнската венчавка.
След въвеждането на християнството църквата признава кума за официален посредник между двата рода и го превръща в помощник на свещеника. Жрецът на църквата обаче не успява да подмени народния жрец. Напротив, признанието на кума от църквата поставя християнски ореол върху народната институция, като го свързва посредством фолклора със светеца Йован или Иван. Така в условията на християнството църквата спомага да се утвърди авторитетът на кума. Неговата роля добива още по-голяма представителност благодарение на това.
Утвърждаването и хегемонията на кумството особено след въвеждане на църковния ритуал определят насоките в развоя на старисватството. Между тях се очертават главно две:
На много места, където влиянието на църквата е по-голямо и градският тип култура се усеща по-силно, старият сват отпада като главен обреден персонаж в сватбата. Сериозният аспект на неговата роля се прехвърля върху кума, знаменосец и предводител на сватовете става деверът, а старият сват се превръща в комична фигура, която освен смеха съхранява и връзката на родство с младоженеца и неговия род. Линията на това развитие може да се види в поведението на някои обредни лица по време на сватбения карнавал, например в образа на „спахията“ в сватбата от Знеполе. „Спаия“ става само зет на къща, т. е. мъжът на по-голямата сестра на младоженеца. „Може и трети пояс да е, но зет да е“, което ще рече, че се държи изключително на родството. В с. Пирин „лауца“ става мъж, който е също роднина на младоженеца. Тези и ред други примери показват, че лицата, които изпълняват комичните роли по време на сватбената трапеза или при изпращане на кума, влизат в обхвата на роднините, от които се излъчва старият сват, и отговарят на същите изисквания. Сцените, които се разиграват от комичния персонаж (краденето на кокошка, воденето на лауца и др.), по съдържание са в унисон с вземането на невестата от старойкята, но дублират действието в смехови план.
В Източна България комичната роля в сватбата се изпълнява от специално обредно лице – заложник, петлар, петелджия, побащим, девер-баща, заложен сват и т. н. Атрибут на този персонаж е сватбеният петел. През цялото време заложникът и неговият петел са обект на шеги и закачки. Тук отново се натъкваме на обредна реализация на похода за невестата, разрешена като „повторение“ на сериозно-деловите отношения на смехово равнище. В тази ситуация заложникът е носител на смеховото начало не само защото е свързан с петела – еквивалент на младоженеца, но и заради цялото си поведение. Като предводител на сватбата той прави смехории и разсмива сватовете по пътя. В ролята на комик той няма право да влиза в черквата и да присъства на християнската венчавка. По всичко личи обаче, че догмите на църквата у нас са отстъпвали пред силата на фолклорната традиция, поради което тази забрана не е спазвана последователно.
Не е случайно, че комичната фигура на заложника (петларя, побащима и т. н.) е установена у нас в райони, където липсва обредното лице „стари сват“ – Източна България. От друга страна, сведенията, които се дават за заложника, в много отношения се покриват с характеристиката на стария сват. Заложникът участва в сватбата винаги със съпругата си. Те двамата влизат в състава на централните обредни лица. При избора им се държи те да са в кръвно родство с младоженеца. За целта се избира съпругът на негова сестра, леля и пр. Освен това понякога участието в тази роля се определя от обстоятелството дали имат син за девер в сватбата (откъдето носят и названията си „девер-баща“ и „девер-майка“). По същество има пълно съвпадение в кръвното родство между стария сват и девера, от една страна, и заложника и девера, от друга. Ясно е, че ако няма обредно лице „стари сват“, то има друг персонаж, който се явява негов снизен наследник по родство и изпълняващ някои от функциите му.
Втората линия на развитие на старисватството е линията на запазването му главно в западните области на страната. Запазването на стария сват като централен обреден персонаж е възможно при условие, че от неговата роля отпадне смеховият аспект. Но дори и тогава той не може да изземе функциите на кума в черквата. Затова в народната обредност кумът се явява дубльор на стария сват, а в църквата, обратно, старият сват е дубльор на кума. Така се оформя една главна роля, изпълнявана от две обредни лица. В някои случаи раздел в тяхното функциониране е църквата. Преди венчаването пръв в сватбата е старойкята, а след нея – кумът. Сватбените песни от Югозападна България пресъздават образа на кума и старойкята като двоен персонаж в една роля, например:
Три ми слънце у двор огреяа: едно слънце млади младоженя, второ слънце кума и старойкя, трекьо слънце кьитени сватове.
В някои райони на Северозападна България, където сватбената обредност Проявява по-голяма консервативност и непримиримост към църквата, и до най-ново време старойкята е главното обредно лице, докато ролята на кума се третира като роля на необходим официален представител.
И така, връзката между кума и стария сват не е случайна. Чрез ролята на двете главни обредни лица е реализирана идеята за двойнствеността. Образът на героя и неговия двойник е един от универсалните и изключителните по своята значимост образи в историята на културата. Този образ, от своя страна, е тясно свързан с друга универсална двойка – митическите близнаци, които, както доказва А. М. Золоторев, са рожба на дуалната организация на първобитните народи. А всеки двоен образ се гради по един от двата принципа на съотнасяне: членовете на двойката могат да се отъждествяват помежду си или, обратно, да се противопоставят. Анализът показва, че източникът, който дава съдържание и на двете институции – старисватството и кумството, е първобитният идеологически синкретизъм. В процеса на културно-историческото развитие ролите на кума и стария сват се разграничават и отдалечават, но архаичните черти, които съдържат, ги разкриват като синкретични обредни лица, носители на противоположности: на сериозното и смеховото начало, на родството и неродството, на действието и престижа, на динамиката и статиката. В този смисъл ролите на кума и стария сват са построени на принципа па отъждествяването. По своята същност те не са антагонисти, тяхната дейност на посредници е изцяло насочена към осъществяването на брачния съюз – и единият, и другият участват в похода за невестата, и двамата са на сватбената трапеза, и т. н.
Несъмнено в миналото е съществувал смислоразличителен фактор, който е поддържал наличието на две обредни лица с идентична функция. В противен случай единият от двамата би отпаднал. Този фактор откриваме в системата от признаци, които определят принадлежността на кума към мъжката страна на рода на младоженеца, а стария сват – към женската. Формално тяхното отнасяне към двете страни на рода е изразено в преобладаващото название на обредната двойка „кум и старойкя“. Граматичната форма е подкрепена от следите на запазено родство между стария сват и майката на младоженеца, докато кумството се предава изключително по линия на мъжа в семейството. В тъждествеността на кума и стария сват се прокарва едно важно условие на различие, свързано с архаичните представи – несъвпадението на тъждествените обекти по място. Най-съществен диференциращ признак в ролята на двете лица е тяхната функция по време на сватбата, която свързва действията им с различни части от пространството: старойкята – с чуждата територия, прехода, сватбеното знаме и лявата позиция на трапезата; кумът – със своето пространство, дясното място, кумовото дръвце и акта на творението.
Чрез семантиката на кума и старойкята и тяхната връзка с обредния процес отново се натъкваме на реализацията на сватбата като двустепенен процес – процес на преход и творение. Преходът се свързва с женското начало изобщо, и по-конкретно с преминаването на невестата, на което съответства майчината страна от рода на младоженеца в лицето на стария сват. Втората степен на процеса – актът на творението – се съотнася с мъжкото начало: бащата, младоженецът и кумът като техен възприемник.
Утвърждаването на властта на мъжа в пагриархалното общество, узаконяването й от християнската религия води естествено до избледняване на смислоразличителната функция на старойкята като представител на женската страна на рода, което го превръща в обикновен дубльор на кума, от една страна, или до засилване на „женската“ семантика в неговия образ, в резултат на което той бива изтласкан в комичния персонаж на сватбата. Тази посока на развитие създава впечатлението за противопоставяне на двете лица като носители на женското и мъжкото начало, корелиращи съответно със смеха и сериозното отношение, с отрицателното и положителното и т. н.
Възможна Рекламация
