Мисълта за женитба е вълнувала младите още при първите признаци на тяхното съзряване. За физиологичен израз на прехода от детството в младостта се приема появата на първия „месец“ (менструация) у момичетата и промяната (модулацията) на гласа у момчетата. Физическото израстване се отразява и върху цялостното поведение на младежите. Преди всичко променя се тяхното отношение към труда. Момичетата стават заместнички на своите майки в домакинската работа, а върху плещите на момчетата пада все по-голям дял от селскостопанския труд. В Тракия една девойка се смята „замомена“, когато може да меси вече самостоятелно хляб и да изпълнява някои от по- тежките стопански работи, а момчето става ерген, когато започне само да се справя с най-тежките трудови задължения. В Благоевградско отслужването на военната служба и „хващането на занаята“ при младежите, както и умението на девойките да предат се приема за социален израз на прехода в групата на момите и ергените. В Северозападна България момъкът ходи „на дърва“, на воденица и на пазар и жена не смее да му мине път. Променя се и държанието на младежите в обществото – те стават по-сериозни в отношението си към възрастните и се включват в социалния живот на селския колектив. Момата например започва да спазва всички ограничения, установени за жената в село: ако мине край нея старец или поп, тя е длъжна да стане (ако е седнала), ако срещне по пътя някого, трябва да го поздрави с „добра среща“, ако го стигне – с „добра стига“, ако мине край работещ – с „помага бог“.
Младежите отдават по-голямо значение и на външния си вид – започват както в ежедневието, така и по празници да се „гиздят и труфят“ с по-нова премяна, да носят „смесни китки“. В миналото по някои външни признаци се съдело, че момчето и девойката са станали за женитба. Момъкът в Каменица носел на шапката си червено чохено кръгло парче, зашито от дясната страна и нанизано със сребърни монети, а момата спускала косите си на две плитки вместо на една. В Родопите момата започвала да носи в пояса си по няколко листа „пчеляк“ (маточина), за да я харесват юнаците. Че момчето „се ергенее“, в Северозападна България показват следните белези: момъкът носи черен калпак с широко теме (горнище), опасва ален пояс, привързва върху пояса еремик, обшит с жълти пулове, ризата му винаги е бяла с изключение на времето, когато работи, дрехите
му са чисти и др. Момата за разлика от подевката се плете на „коса“, носи „косатник“ и „покосники“, кичи главата си с цвете и си слага венец. Тя носи още гердан и наниз, обици, гривни и пръстени, а от двете страни на кръста си слага кърпи .
Предбрачният живот на младите намира израз в редица трудови и празнични форми, чрез които те се реализират като индивиди, като хора, които трябва да заемат своето място на равноправни членове в селската общност.
Запознаването на младите най-често става както по време на колективната трудова дейност, така и на селските празници. В някои случаи началото на моминството и ергенството се водят от момента, когато младите тръгнат по седенки („предачки“ – Варненско) или по xopа. На много места първото участие на младежа в коледуването и на девойката в лазаруването се считат за присъединяване към групата на младежите, годни за женитба.
В запознаването и любовта на младите, които се осъществяват предимно в рамките на селището, особено място заемат седенките, тлаките, меджиите, попрелките, предачките и т. н. Колективната работа, песните и хората по време на седенките създават най-благоприятни условия за общуване на младите, за взаимното им опознаване, както и за поява на чувства помежду им. На тях момите отиват пременени с най-новите си дрехи, стараят се да пеят хубаво, да говорят изискано, да изглеждат сериозни. В миналото седенките са били и местата, на които правели магии с цел да привлекат любовта на момците, да ги накарат да лудеят по момите.
Хората са другото, може би най-обикнатото от селската младеж място за запознаване и харесване. Известни са не само хората по време на големите празници (Коледа, Великден, Гергьовден и др.),но и на по-малки народни празници, а също и неделните хора. Всяка махала в селото е имала свое хоро, което ставало на определено място, наречено „хорище“. Хорото е било едва ли не единственото място за среща на младите от села, които са били пръснати в отдалечени една от друга махали. Село Ваксево например от областта Пиянец е било съставено от 63 маха ли, отдалечени една от друга, така че срещите на момите и ергените при други обстоятелства са били затруднени. Ето как описва Й. Захариев срещата на младежите от това село на хорището: „Преди да е почнало хорото, момите и момчетата-ергени поотделно са се хванали на кръг като за хоро, преплитат неспокойно крака, клатят глави, шушукат си, смеят се и с погледи от ергенския кръг към моминския се сочат някои от момите, а след това двата кръга, без да си говорят, устройват хорото. После, по време на почивките, образуват се шарени групи, в които се чуват смехове, кикотения, дърпат се кърпи.
Както по време на седенките, така и на хората ергените са използвали различни знаци, за да покажат коя мома харесват. Най-широко разпространено е било грабенето на момината китка, но в зависимост от формата на срещата и запознаването знаците са били различни. Ако момък вземе китката на мома по време на хоро или седянка и тя не му се възпротиви, а само срамежливо му се позасмее и погледне пред себе си, значи че тя е съгласна „да се лажат“, и хората вече започват да говорят: „това момче и тая мома зафанаа да се лажат“. В Тракия знак, че някой момък е залюбил мома, е например замерянето с ябълки на хорото. Като знак за харесване по тлаките Раковски сочи подаването на празно вретено и вълна от страна на момъка. Ако момата приеме предлаганата любов, тя заприда вълната и връща на съответния ерген вретеното с няколко нишки на него. На хорото ергенът се стреми да вземе от заглежданата от него мома каквато и да е нейна вещ, най-често кърпата от пояса й, и с това показва, че я харесва. Ако тя не се разсърди и не си я поиска, това вече е отговор, че и тя го харесва.
Тогава и момата си позволява да вземе уж насила или с добро някакъв дребен предмет от ергена – огледало, гребенче, кърпа или ножче.
Ходенето на девойките за вода на кладенеца или чешмата е още един повод за срещи на младите, където ергенът има възможност не само да грабне китката на момата, но и да й даде знак, че я харесва, като й напие водата. И. Кепов описва тази среща с девойката по следния начин: „. . .момчето плахо пита: „Че ми дадеш ли да ти напиа вода?“ Ако ней е по сърце, момата след напиваието разлива изцяло напитата стомна и отново я налива, ако пък споделя чувствата му, само я долива. Ако след това той си позволи да й грабне китката от главата, това показва вече, че я обича и иска“.
Работата на полето и другите форми на колективен труд са също място за срещи и запознаване на младежите. В Ксантийско например ергените ходели „на цакни“ през месопостната неделя, т. е. за дърва в гората, където момците събирали дървата, а момите ги пренасяли на гръб до селото с песни и гърмежи. Според Хр. Вакарелски този обичай има смисъла на седенките.
Ходенето „у говеда“ е широко разпространена форма за среща на младите в Северозападна България. Говедарят бил длъжен да се грижи за добитъка до границите на селото, затова момите и ергените се събирали под някое дърво край селото и така на приказки изчаквали завръщането на добитъка. Не са били рядкост и хората на свирка, дудук или кавал. Особено благоприятен сезон за любовта на младите е пролетта. От Благовец до Спасовден те ходели в полето и по гората „на цвекье“ и „на зелен“ да събират цветя, коприва, киселец и др., които използвали за храна. Момите, придружени от своите възлюбени, излизали сутрин рано и се прибирали вечер късно. В тези разходки не участвали възрастни, т. е. младежите са били без надзор, но както пише Д. Маринов, „любенето е чисто, непорочно, невинно“, защото и момите, и момците знаели, че „ще дойде минута, когато момата ще мине през едно много строго и взискателно митарство за нейната девственост“.
Други места за запознаване и срещи на младежта са съборите, сватбите, роднинските и съседските събирания и т. н. Всичко това показва, че женитбата се предхожда от кратък или по-продължителен период, по време на който младите не са лишени от възможността да общуват, да се опознават и любят, период на „драговане“, „галене“, „лаганье“, „вревенье“, „либенье“. . ., изпълнен с много вълнения и мисли за предстоящ брак. Докато продължава времето на любовта, момъкът търси случай да поговори с момата, да се сприятели с нея. Според описанието на Сп. Гълъбов „ергенът гледа да се представи на момата за мъдър и учтив, а във време на работа – работлив. Каквато трудна и уморна да е работата, за ергена това е нищо, той гледа да извърши всичко, само и само да се препоръча. Ако момата отговори милозливо на ергена, той счита това за истинска добродетел. Продума ли се пък нещо за годежи или сватби, на ергена огън падне на сърцето. После няколко погледа и един само сладостен разговор, любовта се толкова усилва, щото е невъзможно вече да се разделят сърцата на младите, те мечтаят повседневно един за друг“.
По седенките и тлаките влюбените се припяват, т. е. изпълняват им се кратки песни-припевки, в които фигурират имената на двамата.
Например:
Кърши, Тодоро, лиляка,
прави, Тодоро, мостове,
чи ще да мине, Тодоро,
цар и царица, Тодоро!
Не мина цар и царица,
най-мина Стоян и Рада.
По този начин любовта между момъка и момата става достояние на жителите на селището. Независимо от това обаче не е било прието младите да си уреждат лични срещи или да си гостуват. Родителите наказвали строго дъщеря си, ако разберат за подобна среща, а и селското общество гледало с лошо око на такава постъпка, „такава мома изгубва почитта си“.
Направеното обобщение говори, че не бива да се подценява съществуването на любовни отношения между младите, макар че техните измерения са различни от измеренията на любовта днес. В крайна сметка любовта, подобно на другите социални отношения в миналото, е израз на патриархални норми. Затова инициативата е винаги в ръцете на мъжа. Девойката може само да приеме неговата любов или да я избегне, като внимава да не засегне или обиди момъка. Патриархалният морал признавал и правото на мъжкия пол да не се съобразява с желанието на девойката. Това се вижда от примери като следния: „Когато момата не иска момъка, а той лудее по нея, използва хорото, за да й свали („кюсне“) тепелъка от главата. С това той показва на света, че я „запира“, и никой повече не може да я оглежда за снаха и съпруга“.
Патриархалните норми са особено силни, когато младите са пред прага на женитбата. Тяхното действие се изразява в няколко степени на зависимост. Преди всичко, когато младите са в любовни отношения, инициатива за брак може да прояви само момъкът. От друга страна, действието на патриархалния морал се базира на икономическата зависимост на децата от родителите. Затова дали желанието на влюбените ще се осъществи, зависи още и от желанието и инициативата на момковите родители и съгласието на момините родители. Най-често момъкът съобщава на родителите си коя мома харесва и ако те преценят, че е подходяща за него, дават съгласието си за женитба. Има случаи, при които той се срамува да разкрие любовта си пред майка си и баща си. Тогава те сами трябва да се досетят или от близките си да разберат синът им какви намерения има.
Според Й. Захариев в по-далечното минало за брака на младите решаваща е била думата на момковите родители. Те сами избирали бъдещата си снаха, а момъкът не виждал съпругата си даже до деня на сватбата. И според други автори „изборът не е бил право на младите, нито въпрос на взаимни чувства и сърдечно влечение, а „работа на старите“, които са се ръководели от по-други съображения. Ако синът откаже да послуша баща си, той го лишавал временно от наследство. Понякога властта на родителите над сина имала такива размери, че те не само му избирали момата, но дори си позволявали да го венчеят за нея без негово знание и присъствие, като изправяли до булката беневреците му.
Правото на момковите родители да избират невеста за сина си до голяма степен се определя и от факта, че на моминия род трябва да се заплати т. нар. „бащино право“ или „буба хакъ“. Момъкът, който няма собствен имот отделно от имота на баща си, не бил в състояние да заплати този своеобразен женитбен данък, затова е бил длъжен да се съобразява с желанието на баща си при избора на съпруга. Материалите от по-ново време сочат относителната самостоятелност на момъка да вземе решение за коя мома ще се ожени и желанието на родителите му да се съобразяват с това.
За разлика от активната роля на момковите родители момините са били винаги в позиция на изчакване. Моралът не е позволявал те да търсят съпруг за своята дъщеря. Смятало се за неприлично и дори нахално, ако се опитат да насочат запознаването й с харесван от тях ерген. Тяхната намеса в решаването на бъдещия брак се състои изключително в постигане на вътрешносемейно споразумение за даване на положителен или отрицателен отговор в случай, че дъщеря им бъде поискана. Понякога родителите не се съобразявали с нейното мнение. По-често обаче държали на съгласието й, което зависело от предварителните връзки на момата с момъка. Ако те „са си дали честна дума, че ще се вземат, то и удумването и годежът стават в твърде късо време, защото в такъв случай „момата е като варен фасул“.
H. С. Державин съобщава за сравнително голямата свобода, от която се е ползвала девойката от българските колонии в Русия при избора на съпруг – родителите й никога не се обявявали против желанието й, а се задоволявали само да я съветват и наставляват.
Изборът на девойката за съпруга тогава, когато е от непознат дом или от друго село, е съпроводен и от така наречената „сгледа“ или „оглед“. Щом родителите на момъка разберат за харесваната от него мома, започват да посещават хорото и да оглеждат бъдещата си снаха как се държи, как се облича, как играе и т. н. В Пиянец след любовния период, през който младите си разменят „нишани“, идва ред момковите родители да вземат отношение към избора на своя син. Бащата или сам ходи в дома на момата, при което за първи път вижда бъдещата си снаха, или изпраща свои роднини да разузнаят имотното състояние на родителите й. В Северозападна България на сгледа у момини ходи самият ерген, придружен от роднини на момата. „От първите впечатления при сгледата зависи всичко по-нататък, затова и момата, и момъкът ще гледат да се покажат умни, вредни и харни. . . Ако тука момата умее да се покаже, сгледата е вече в нейна полза. . .“ Внимателното вглеждане в такива случаи е родило изрази като: „Защо ме гледаш така? Ти сгледник ли си? Ще ме земеш ли, та ме гледаш толко?“. В Добруджа на сгледа в дома на момата ходят родствениците на момъка, само ако не познават лично нея и семейството й, а това било рядко явление.
В същност какви са качествата, на които трябва да отговарят бъдещият съпруг и съпруга? На този въпрос народната практика дава разнообразни отговори, но по същество те биха могли да се сведат до няколко групи.
Трябва обаче да кажем, че няма пълно покритие между разбиранията на младите и техните родители по този въпрос. Любовта между младите започва с харесването, разбирано както във физическия, така и в духовния смисъл. Не е нужно да търсим сведения, за да отговорим на въпроса, как трябва да изглежда момата, за да бъде тя харесана от момъка. Достатъчно е да се обърнем към любовните песни, за да разберем народната представа за хубост: равна снага, тънка половина, бяло лице, руси коси, черни очи, бяло гърло, уста с пара рязана, тънки вежди – морски пиявици, и т. н. Накратко, момата трябва да бъде хубава, без физически недостатъци. На тази хубост трябва да отговаря и душевна красота: да бъде умна, кротка, работна. В Каменица особено се държи на нравствените качества, които външно се изразяват в срамежливост и почит към родители и роднини, защото „Кой почита баща и макя, он ке почита свекор и свекърва“. С други думи, момъкът държи да си избере подходяща мома, да са с нея „лика-прилика като два стръка иглика“, както казва песента. На „приликата“ с момъка държи и девойката. Момъкът, „ако е работник, юначен, снажен, здрав и гиздав (хубавец), то туй е достатъчно да бъде предмет на моминските въздишки“ .
За родителите изборът на брачен партньор за техните деца е по-скоро въпрос на практическа изгода и икономическа сделка. За тях е важна не толкова хубостта на избраната снаха или предпочитания зет, колкото стопанското благополучие на бъдещото младо семейство, което означава благополучие и на момковия род. Затова момковите родители дават предимство или на морално-трудовите качества на бъдещата снаха, или на имотното състояние на родителите й. В по-далечното минало (преди Освобождението) предпочитали снаха с подходящи качества в смисъл да бъде годна за тежката селскостопанска работа – едра на ръст, висока и пълна, да бъде добра къщовница, да умее да преде, да тъче, да плете, да шие и везе. В Северозападна България смятали още, че е добре, ако момата е „хубава и имотна, но от това няма никаква полза, даже и вреда, защото „хубава мома збор збира, а грозната дом збира“, при което бащата увещава сина си да не гледа нито на хубост, нито на богатство“. Много често обаче момковите родители държали на мома от имотен, богат род, на мома с „мираз“, т. е. с наследство. Според Й. Захариев въпросът за мираза в Каменица има важно значение за „качествата“ на момата, едва ли не най-важното, защото след смъртта на моминия баща зетят има право да търси дял от неговото наследство.
Родителите на момата гледали винаги да дадат дъщеря си в по-богата фамилия, па макар понякога момчето да е с нещо „кусурлия“. Или ако родът на момъка не е по-имотен, то поне да е равен. Има обаче немалко примери, когато мома от богат род се влюби в беден момък и въпреки съпротивата на родителите си тя отстоява правото си на брак по любов. За тях Д. Маринов напр. пише: „Че едем само суу леб и сол, ноло пй него че земем“ – казва момата на майка си, която се труди да я отклони от любовта й към еди-кого си момък беден. „Здраве да е! Он е работен и я съм работна, па господ че ни даде и иманье“ – казва момата с твърда вяра в доброто си бъдеще с тоя момък“. Такива случаи обикновено завършвали с приставане на момата, т. е. с доброволно бягство на момата в дома на ергена.
Изобщо у народа е утвърдено схващането, че бракът може да бъде сполучлив само ако е равен. Ако невестата е от богато семейство, не се покорява в дома на младоженеца. Понякога дори предпочитат бедна мома заради покорството й. В този смисъл е и препоръката на песента:
Не зимай мома богата,
че тя йе много рогaта –
зима метльта в ръкъта
и ти показва вратата.
Земи си бедно момиче,
като пролятно кокиче –
на уста да ти благaти,
на сърце да ти олекне.
Брачната възраст, подобно на другите условия за женитба, се регулира от обективни и субективни фактори.
Важно възрастово изискване е младите да са физически годни за продължението на рода. С оглед на това долната граница на брачната възраст в българските земи се определя от прехода на юношите и девойките в обществото На ергените и момите: 14-15-16-годишнината. След настъпването на тази възраст народът вярва, че младите са зависими от съдбата, затова широко разпространен е изразът, че те се женят, „когато им излезе късметът“. За отбелязване е обаче, че и „късметът“ има патриархални форма и по отношение на бъдещите съпрузи звучи диференцирано; „Момъкът се жени, когато поиска“, „Момата се омъжва, когато я поискат“. В същност физическата зрелост е conditio sine qua non – условие, без което бракът не може да се осъществи, но сама по себе си зрелостта не обуславя женитбената възраст.
Всеки индивид е член на даден човешки колектив, следователно той живее при определени социално-икономически условия, с които трябва да се съобразява, като предприема промяна на колектива чрез сватба. За семейството на момъка това означава увеличаване броя на неговия род и загуба в числения състав на моминия, което ще рече, че става прегрупиране на работната сила в двата дома в полза на момковия. Необходимостта от повече работна ръка в патриархалното семейство е принуждавала родителите на ергена да бързат с неговата женитба. В същото време са съществували някои норми, които са регулирали спазването на обичайно установената в дадена област брачна възраст. Неслучайно по-горе се спомена, че за да бъде един момък годен за брак, той трябва да бъде и социално зрял: да познава трудностите при изкарването на хляба. Освен това съществуват и такива неотменими задължения на мъжете, каквито са отбиването на военната служба, построяването на дом за новото семейство и т. н.
Несъмнено социалната зрелост настъпва значително по-късно от физическата и долната й граница за женския пол е по-ниска, отколкото при мъжете. С приблизителност може да се обобщи, че брачната възраст за мъжкия състав на населението в България е 18-22 години, а за женския- 16-18 години, с тенденция за повишаване в исторически аспект от миналото към настоящето. В района на Родопите намираме сведения за отстъпление от тези данни ту в положителен, ту в отрицателен смисъл. За помохамеданченото българско население са били характерни ранните бракове – на 14-15 години. В същото време там, където военната служба е траела 7-8 и повече години, мъжете се женели на 25-30 години за 20-25-годишни жени. Има една голяма област от Западна България (Видинско, Врачанско, Софийско, Пернишко, Кюстендилско), където брачната възраст (особено преди Освобождението) не била в съответствие с показаните данни от другите райони на страната – момците се женели на 14-16 години, а момите – на 20-25 години. Д. Маринов сочи и такива случаи, при които младоженецът е бил толкова малък, че в течение на една-две години не е могъл да изпълнява съпружеските си задължения.
Особено любопитна в това отношение е случката, наблюдавана от него в село Славотин: „Бях замръкнал и не можеше да се мине за Вълкова слатина, както бях предначертал. Пренощувах в къщата на X., селянин, който бе кръчмарин, човек имотен и заможен. Бяхме вечерали и приказвахме, в съседното гумно (двор), което беше гумно на неговия брат, видях една 20-25-годишна невеста, снажна, красива, отиде край сеното (пластът), взе в ръцете си едно заспало момче и го отнесе, та го намести на одъра изпод кошовете, които правят тук, в тоя край. Туй всичко се виждаше много добре и ми привлече вниманието. Да й беше дете – невъзможно, защото невестата беше млада, па още и булка; дай беше брат – туй не знаех; одързостих се и попитах селянинът: „Тая невеста кога е женена и кой е мъжът й?“ – „Това е снаа на брата ми; зимъска правя сватба и стопанин й е момчето, дето го отнесе на одъра!“ – „Па то е много младо!“ – продумах аз. – „Е, не е младо, така изгледва.“ На сутринта от любопитство отидох с кмета в тая къща, повиках момчето и го видях, че не беше по-старо от 12- 13 години. Нямаше още ни знак на мъжество. „Защо си го оженил толко младо?“ – попитах баща му, а той ми отговори хладнокръвно: „Да има кой да работи заради него!“. . . Този и подобните на него случаи са водели до т. нар. „снохачество“ – брачно съжителство на момковия баща с неговата невеста. Те са били предизвикани от нуждата да се увеличи броят на работната ръка, да се замогне икономически задругата, в която на жената се пада тежък дял от работата. Това показва, че понякога се пренебрегва и такова едно задължително условие за образуването на семейството, каквото е зрелостта, когато става дума за действието на икономическите фактори в обществото.
По-новите материали сочат, че в нашия век са на почит по-късните бракове- между 18 и 25-годишна възраст. В потвърждение на това е записаният през 1972 година анекдот от с. Бохова, Трънско: „На един син отишли майка му и баща му да му доведу невесту. А той бил седъмдесет и седъм годин. И му довели невестуту и му казали: „Ето, тая ти е невестата!“ А он се насмеял. И таткото му казал: „Младо го оженимо и още сеосмивкуе!“-дека се зарадвал на невестата. Он рекъл: „Я се ожених на седъмдесет и седъм годин, а че дойде време да се жене на седъмнайсет години!“ – „И ето, дойде време да се жене на седъмнайсет години!“ заключава информаторката за днешно време.
Предпочитана разлика в годините на младоженците е била разликата от 1-2 години, т. е. желателно било те да бъдат връстници, „на една връс“.
Освен правата за любов и брак са съществували и някои ограничения и забрани, спазвани стриктно от народа. В този смисъл е например забраната за женитба поради близко родство на младоженците. Докъм края на миналия век тази забрана засяга родството по кръв до трети братовчеди. От началото на века насам черквата ограничава забраната, като не разрешава да се женят роднини само до втори братовчеди. Има много изключения в това отношение (известни са и бракове на втори братовчеди), но по принцип кръвното родство е било сериозна пречка – не се е позволявало на роднини до 10-12 повой (пояс) да се женят. В Северозападна България дори упреквали либералността на поповете, тъй като според черковните канони бракът не се позволявал само до седми повой.
Ограничеността за брак поради родство се простира и върху некръвното, духовното родство. Не се разрешават женитби между храненици, кръстници, кумци, девер и снаха, побратим и посестрима.
Във връзка с ограниченията стои и забраната да се преженва по-стар брат или сестра. Общо правило е децата в едно семейство да се женят по реда на раждането им. Брачната практика в конкретните случаи проявява известна гъвкавост. Например сестра може да прежени по-стар брат, макар че се счита за неприлично, а в Каменица е дори цяло нещастие за къщата. В подобен случай роднините настояват пред брата да вземе откуп от зетя си. В Кюстендилско краище братът се жени обикновено, след като за- доми сестрите си. Народът оправдава преженването на брат от по-малка сестра с такива изрази като: „Разцафти ли се цвекье – кини го!“ или „Преселела мома – смрадливо месо“ и пр. В Северозападна България, обратно, изключения се допускат само за момчето – по- младият брат може да прежени по-старата си сестра, което се обяснява с установените възрастови аномалии при женитбата в този район. Най-последователно се спазва по-малка сестра да не прежени по-голяма. Нещо повече, следи се малката сестра да не започне да се момее, преди да се е омъжила по- голямата. Ако забележат у нея прояви на моминство, казват: „Она че тури сестра си под коритото“. Във всички случаи на преженването не се гледа с добро око, не се приема за нормално.
Общоприето е браковете между момите и ергените да стават в рамките на селската общност. Ако в селото има преселници, младите предпочитат брачен партньор от своята група. Когато селото е пръснато по махали, съпругът се избира в границите на целия микрорайон. Има и селища, в които е прието момите и ергените да се женят в съседни села, но те са почти винаги строго определени. Населението на група села в областта „Знеполе“, Трънско, например има съзнанието за принадлежност към една регионална общност, затова междуселските бракове там са обикновено явление. Според данните на Й. Захариев предпочита се женитба между момък и мома едноселци най-вече заради по-сигурното опознаване на произхода и характера на бъдещата снаха. Освен това по-лесно се осъществяват връзките между младите в самото село .
Женитбата вътре в селото или селищната общност се поддържа от затворения начин на живот, който е утвърдил съзнанието у местните жители, че техният колектив се различава от останалите по редица осъзнати белези. При това на него се приписва по-висока и положителна оценка. Затова, когато извеждат мома за друго село, кумът или отръчникът е трябвало да заплати на ергените от селото т. нар. „ергенско право“, „моманлък“, „моминство“, защото ги лишават от една девойка.
Възможна Рекламация
