Не е прието на сватба да се ходи без покана, макар че жителите на селището вече са предизвестени за започналото събитие. Каненето, или калесването, заема особено място в сватбения цикъл, защото и най-близкият роднина, ако не е калесан да вземе участие в сватбата, не присъствува. Пословичен е изразът сред народа „Некалесан гост е готово магаре“.
Поканата за участниците в сватбата се предхожда от калесвапето на кума. В области, където има и стар сват (старойкя), непосредствено след кума се кани и старият сват.
Кумът заема централно място сред обредните лица. Задължително условие е той да бъде женен и да участвува в сватбата със съпругата си. Названията за кумската двойка са различни: „кум и кума“ (кумица), „кръстник и кръстница“, „калтата и калимана“ (кальтята и калимана), „нону и нона“ и др.
Кум на сватбата става кръстникът на младоженеца. Ако е умрял или се е изселил далеко, за кум се поканва някой негов наследник или роднина. „Докато старият кум има роднини до пето коляно, не може да се вземе кум от друг род“. Кумството се смята за извънредно важно роднинство от двете страни, затова и уважението на младоженците, а по-късно и на техните деца към кума е сляпо и безгранично. От това разбиране води началото си и изразът, че пред кум вода се не гази, на кумово куче пътят не се пресича.
По-разнородни са сведенията за стария сват, или старойкята (старокята). За него също важи условието да е женен и да води навсякъде със себе си старисватицата (старойкиницата). Връзките му с младоженеца обаче имат по-различен характер, независимо че в повечето случаи неговата роля в сватбата е равностойна на кумовата, а в Северозападна България той е главното обредно лице. Част от източниците изтъкват ръководната роля на стария сват в сватбата. „Старокята е носил в миналото оруглицата пред сватбата; освен това сватовете са под неговото ръководство и под главната негова грижа е поверена както цялата сватба, тъй и булката, за да я запази от похищение или оскърбление“. Според Раковски за „стари сват се отбира человек опитен и уважаем, а най-паче человек, кой е показал и изучил момку някое си художество. Той се сматра къту управител свадбм пред мъжие, а старосватица пред жени.
В Софийско на годежа, когато вече са се споразумели за „прита“, един от участниците изявява желание да стане старойкя и останалите веднага му честитяват с думите „Да ти е хаирлия, да ти е честито, да даде господ се старойкя да се ловиш“. В голяма част от случаите се сочи родството на стария сват с младоженеца. В Разложко той е момков брат, чичо или зет. „Той има същото значение в сватбата, както някой артелчик във войската, без плата. Той ще дава на готвачките всичките провизии, като ориз, фасул, месо, голии, зелки от поверения нему склад; ще пълни изпразнените бъклици, юзове и ще ги раздава по трапезата. С една дума, под негов надзор ще се повери всичко. Хубавият ред, който съществува в една сватба, се отдава на опитността и умението на стари-свата. Ако последният се улучи някой хитър и смехурлив, сватбата е безкрайно весела, защото той най-често се явява пред гостите и им изтърсва по някоя смехурия. Това е значението на стари-свата, който за тая работа да бъде отворен и весел, да казват гостите и захвалят: „С думи не нарани!“. В Хаджиеллеско обикновено бащата на девера става стари свата, а в Габрово – дядото на младоженеца. Според Ив. Георгиева старойкя става кръстникът на второто дете в семейството и когато то се жени, става му кум, а кръстникът на първото дете ще участвва в същата сватба като старокя. Според нови сведения в Станкедимитровско старокя става по-голямото момче на кума. Ако кумът няма момче, може и момиче да стане.
Кумът и старият сват се канят лично от родителите на годеника (или само от майката), а понякога и годеникът е с тях. Калесването става няколко дни преди сватбата – в четвъртък или събота сутринта. Свекървата приготвя колак, баница и вино и отива в дома на кума. Някъде каненето е много тържествено. В него участват освен свекървата и моми-певици, които носят две медни пити и жълта бъклица с вино. Посреща ги кумата, а като дойде кумът, те запяват песен-покана на кума:
– Ти питаш ли ни, куме Дамене,
защо сме душле, куме Дамене,
с медна пита, с жълта бъклица,
с червену вину абер да сторим,
абер да сторим – кум да кумуваш.
След така отправената покана момите излизат на двора и се хващат на хоро на следната песен:
Оросила ситна роса
по кумови рамни дворе.
Зилена трева никнеше,
та е пауне пасяя,
та им перата капея,
та ги кумата береше
две ги венчила виеше,
два млади да си венчее.
Гостуването завършва с гощавка на калесарките, които си отиват, като отнасят подарената им от кумата пита и напълнена бъклица с вино. Остатъкът от занесеното у кума ядене и пиене не се връща обратно, а остава там. В замяна на това кумата изпраща хляб и вино от своите.
За сватбата се кани най-често в деня преди вземането на невестата, но може и по-рано. „Калесари“ стават деверът, зълвата, младоженецът, ергени или моми от момкова и момина страна. В Перущица калесаринът наточва червено вино в нова бъклица или ако е сутрин – павурче с ракия, облича се с нови дрехи и тръгва по роднините на годеника и годеницата да ги калесва. „Доста любопитно е да гледа човек, когато калесарите се разшавъркат из цялото село и възбудят кучешкия лай. Където излезе калесаринът, поздравлява къщните тъй:
– Млогу ви здраве ут чичу Гочу и чичана Стана (родителите на годеника), да дойдете утре на свадба, чи ждъ женят тяан Тошу (или ако е от годеницата – „тяана Дана“).
– Благодарим! Да са живи и кой пратиле, и кои донесле – отговарят къщните, и като поемат бъклицата, дигат, та пият наред от голям до малък, а по-старите благославят: „Айде наздраве! Честита им радуст; да арйже госпут секиму такъва радуст!“.
Това продължава, докато се обиколят предвидените гости. При това бъклицата трябва да бъде винаги пълна, затова поканените я допълват, след като отпият от нея, и е това дават знак, че са приели поканата.
В с. Пирин калесването за сватба и сега става много тържествено. В събота след обед към 3-4 часа няколко роднински жени тръгват из селото и събират деверите – всички мъжки роднински деца на младоженеца. Свекървата ги дарува с ризи, чорапи и др., които премята на дясното рамо, а от лявата страна на гърдите им забождат китка, вързана с червен конец. Свекърът им напълва чотрите (бъклиците) с вино, на гърлата им поставят деверовите колачи и в този вид малките момченца се разотиват, а големите девери вземат бъклиците и „кръпче“, пълно с ябълки (днес вместо ябълки се носят печатани покани), и тръгват из селото да канят всички роднини на сватба. Кани се само родата, защото селото е голямо. В миналото деверът е отправял кратка устна покана, подавал на домакинята ябълката и й целувал ръка. След това подавал бъклицата. Отливането означавало, че поканата е приета.
Любопитно е да се спомене, че ако в дома на младоженеца има наскоро починал човек, зълвата носи ябълка на гроба, оставя я там и казва: „Хайде, да дойдеш на сватба!“, след което припява, канейки го отново:
Татенце, да дойдеш на сватба, брат ми сватба прави, тебя та няма да дойдеш, сватба да си посетиш!
Съботата и в двата дома е посветена на подготовката за сватбата, свързана главно с приготвянето на гозбите за сватбената трапеза. Още от сутринта пристигат поканените „ахчии“ и „ахчийки“ (готвачи и готвачки), които колят добитъка и варят гозбите. Освен това домакините почистват стаите, двора, редят масите, столовете. В последните часове преди сватбата кипи трескава подготовка.
Момина и момкова вечер
Вземането на невестата се предхожда от вечери на раздялата в двата дома. Момата и момъкът се разделят с моминството и ергенството, споделят мъката от раздялата със своите дружки и приятели. Момината и момковата вечер става най-често в деня преди сватбата (събота) и продължава до късно през нощта, до зори.
Момината вечер освен под това название е известна в литературата и записите още като момино хоро, млада трапеза, калесване момата, гущаване на му мата, вежди и др. В нея понякога се включват елементи на обреди, които я предхождат или следват. Затова тук няма да се спираме подробно на всички варианти, а ще отбележим само основните компоненти.
Началото на раздялата на много места е свързана с поредица от гостувания на близки и роднини у момата с поклон (подарък), а също и с желанието да споделят мъката й от предстоящото събитие, да я успокоят. С тези посещения се създава атмосфера на тъга в дома на момата. Промяната в емоциите особено осезателно се усеща в такива области като Родопите и Западна България (Кюстендилско, Станкедимитровско). В събота у главеницата „сички влизат нажалени, а излизат разплакани. Най-трогателно е опрощаването на главеницата с дружките й. Цял ден главеницата прекарва в плачове и нареждания … Дружките постоянно плачат при главеницата, която тоже плаче и нарежда така:
Елате, дружки, елате,
чи щиме да се разделим
Ага на хоро торните,
и меня да порукате;
ага на межо торните,
и меня да порукате;
ага на чорква торните,
и меня да порукате.“
На девичината вечер в Източна България девиците заобикалят бъдещата невеста и пеят „най-чувствителни и жални песни“, изразяващи раздялата на момата:
Тос вечер, слънчице,
у твоя майчица,
и у твой баща,
слънчице!
А утре вечер, слънчице,
у друга майка,
у други баща, слънчице!
В Дебърско три дни преди сватбата постоянно се събират моми и млади невести при годеницата. Невестите си отиват вечерта, а момите остават да спят при нея.
Посещенията на моми и невести, роднини и близки се използват и за разглеждане на моминия чеиз – дрехите и даровете, които ще отнесе и раздаде невестата на сватбата. Дарът на годеницата в Добруджа се изнася и нарежда обикновено след засевките. След кваса в Самоковско дрехите на момата се простират на въже, за да ги види всеки.
В Демирхисарско братът на невестата и една мома обръщат сандъка и изтърсват от него всичките дрехи. Тогава част от момите обръщат всяка дреха налице, хвърлят я настрана, невестата пък си я сдипля и я туря отново в сандъка, а други пеят песни „с един много жален глас, щото разплакват както майката, тъй и невестата“. В тях те я призовават да спре да ергенува, да забрави своя род.
Вечерта преди вземането на невестата (най-често в събота) у момата се слага прощална трапеза. За целта годеникът изпраща девера и свои приятели, а също и моми да отнесат в дома на годеницата му продукти: хляб, гозба, вино и ракия, с които тя да нагости своите роднини и близки, своите дружки. В Родопите водят накитен с цветя и чанове овен – годеш, годиш. Това гостуване се използва и за отнасяне на венец и подаръците за невестата, с които тя ще се накити, преди да напусне бащиния си дом. Понякога то е много тържествено – момковите пратеници се придружават от музикантите, наети да свирят по време на сватбата. Ако годеникът присъства на момината трапеза, той няма право да яде, даже и да говори. Докато сватовете и свахите разговарят и вечерят, момата стои в другата стая и често пъти плаче.
След вечерята започва хоро. В Граово то се нарича „момино хоро“, защото се вярва, че тия, които играят на него, също ще се омъжат наскоро. Затова момите се надпреварват да се хващат. Хорото продължава до среднощ, а „човек тогава не трябва да гледа друго нищо, освен ония ми ти момичета, ония ми ти момчета, които гледат с четире очи да се захване хорото и да земат да играят. Щом се спомене за хоро, очите им светкат като ясното слънце. Като престане хорото, ергените захващат да играят пък на ръченици, на заек и др. подобни. Те правят през това време разни смешки, щото ако отиде човек само да погледа, ще да си умре от смях“.
При редуциране на сватбения цикъл моменти от момината вечеря се присъединяват понякога към годежа, а най-често към гостуването на сватовете у невестата в неделя, когато я отвеждат от дома й. Прощалната вечер се явява по-устойчиво звено в сватбата на западните българи, където вземането на невестата става преди подготвителните сватбени обреди и по същество се слива с нея. В дома на момъка не присъстват нито родителите на момата, нито нейните роднини, затова, преди да изведат момата из дома на баща й, правят испрат, на който присъстват всичките роднини на момата. Разноските за тоя испрат дава бащата на момъка и той е длъжен да осигури месото, брашното, виното, лука, зелето, пипера, паниците, лъжиците и т. н. до най-дребните неща.
Д. Маринов, от когото е почерпана тази информация, е бил свидетел на такава сцена: „от дома на момчето беше донесено сол, която не достигна, а лъжици трябваше още пет; може ли читателят да повярва, че малкото сол и петте лъжици не даде бащата на момата, а трябваше бащата на момъка да земе от друга къща. Когато аз изказах своето удивление, даже и негодувание, бащата на момата, много хладнокръвно ми отговори: „такъв ни е обичая“; не само бащата на момата, но всичките други гости, па и самия баща на момъка бяха хладнокръвни и само се смееха. Бащата на момъка действително се смущаваше, но не от туй, че тая крайна взискателност на свата беше не на мястото си, а затуй, че от дома му не са донели достатъчно количество всичко, що е нужно, та сега да се срами. „Поти се, поти, свекре! Да знаеш кога сина жениш!“ – викат веселите гости и чекат да донесат от друга къща две-три лъжици сол и петте лъжици, когато в дома на момата има 50 лъжици и няколко оки сол. . .“ На испрата моминият баща гощава не само поканените от него роднини, но и „зереджиите“ – мъжете, жените и свирците, дошли да донесат продуктите, които понякога са цяла върволица от 5-6 коли. Вечерята продължава с хора и веселби до късно, а на другата сутрин пристига сватбата.
Сходна по съдържание на момината вечер е и момковата вечер. Тя се нарича още гущаване (пригощаване) момчето, хляб, стара трапеза и др. Последното название се обяснява с това,че трапезата е не за сватбата, а за другия свят – за всички селяни без разлика в пола, по време на която има песни, гайди и хора. На момковата вечер цари изключително приповдигнато настроение. Някъде тя се превръща в голям празник. В Разложко за тази вечер се приготвят много гозби, свири гайда и отрано в събота започва хоро от насъбралите се махленски момичета и момчета. За вечерята идват по двама души от момковите роднини (държи се да не са трима), а след нея могат да пристигнат и останалите членове на семейството. Гостите носят „поклоне“ (рибник, хляб, боб, вино, ракия) и насядат по приготвените поотделно за мъжете и жените трапези.
Начело на голямата трапеза сяда свекърът. За момъка и неговите приятели е сложена трапеза в друга стая, на която вечерят и момите-песнопойки. „Гайдарджията се сйли да покаже всичкото си изкуство в музикалната способност пред младите, които лъщят в премена, както момци, тъй и моми. Той не е прост в тия работи: знае, че тези млади са се събрали на тази трапеза да разделят с другаря си радостта му и заедно с него като беседват, да изпратят весело последната вечер на ергенството му“. В Перущица игрите и веселбите, които стават през тая нощ, са доста оригинални: „преправят се някои на мечка и на други животни, други си правят маски, та стават маскарй, трети си задават гатанки, а понякога пък се прикаже и някоя приказка. Освен тези често се правят и гимнастически опити, като ставанье на един крак, прерипкванье тояжка, държащец пръстите си на краката, игранье на клеканье с пълна чаша вино на главата и др.. . . свирачите свирят токо-речи постоянно, а от време на време испеват и по някоя дълга Кралимарковска песен“.
В Източна България на разделната вечеря момците избират помежду си кум, който сяда начело и командува. Като се понахранят и понапият, кумът с разрешение на момковата дружина започва „радостливия игровод хойса“. Постепенно в играта се включват и другите ергени. След вечерята всички момци заедно, придружени от свирците, с медни котли и кобилици отиват на кладенеца или чешмата за вода. Като се върнат, кумът засява брашно и месят меденик. Опичат го на жаравата, без да си служат с ръжен и клещи, защото домашните моми и жени са ги скрили. „Това творят да покажат на девици, чи и тии могат да си месят хляб!“ Тази вечер наричат още момкови засееш, хляб или иргенска разтавшпелна вечеря.
Когато на вечерята у момъка присъствува и кумът (или кумът и старият сват), тя се прави в негова чест и се нарича кумова вечеря. Известна е и под други названия като кумова трапеза, кумова софра, кръстникова вечер, гощаване кума и т. н.
Отличава се с тържественото довеждане на кума (или на кума и стария сват) в дома на момъка, където го поставят начело на трапезата. От тази вечер той встъпва в ролята си и започва да се разпорежда. По-рядко кумовата вечеря става у кума, където отиват годеникът и неговите роднини.
В събота вечерта кумът и старекът в Дупнишко (Станкедимитровско) събират своите роднини и приятели и ги завеждат на гости у момчето с поклон. Най-напред сяда кумът на определеното му място, а до него от двете му страни сядат старекът и майсторът на момчето (ако е занаятчия). Пред кума на трапезата е поставен борът, забоден в средата на гълъбника. От тази вечер всички безусловно се подчиняват на кума, а особено годеникът, на когото кумът заповядва да се кланя по няколко пъти .Понякога поклоните на годеника възлизат до петдесет и стотина, а когато се случи някой по-взискателен кум, заповядва на годеника да му се поклони петдесет или сто пъти, стъпил на устието на напълнена с вода стомна. В Западна България младоженецът ходи за кума с музикантите и с тържествен съпровод го отвежда у дома си, като поема от ръцете му бахчата, приготвена от кумата или нейните момичета. Пристигнат ли у дома му, кумът сяда на трапезата, закрепва в дупката на галабника бахчата, а след това младоженецът отива и довежда по същия начин и „старейко“ със „старейковицата“. Винаги се спазва първото място да бъде на кума, а до него отляво – на старейко.
Като знак за особена почит се счита говеенето на кума. В останалата си част кумовата вечер не се отличава от момковата – веселбата продължава почти цялата нощ.
Възможна Рекламация
