Названията за сватбеното знаме в България са разнообразни и могат да бъдат групирани в няколко ядра: байрак (байряк, бар як); пряпор (пряпо- рец, пряпура, прапур, пряпул); уруглица (руглица, феруглица, фуруглица, ве- руглица); стяг; ламбур и др. Правенето му зависи от местната традиция и съхранеността на сватбената обредност. Обредните действия могат да се сведат до еднократен акт или да се разпрострат в рамките на неколкократни събирания,които обуславят цялостността или разкъсаността наобредното време. Общо казано, сватбеното знаме се прави преди тръгването на сватовете за невестата в понеделник, сряда, четвъртък, петък, събота, та дори и в неделя сутринта. Най-често данните сочат четвъртък или петък, при което знамето се съчетава със засевките, следва непосредствено след тях. В югозападните области се изисква то да се приготвя „на новина“, т. е. на нова месечина.
Знаме се прави или само в дома на младоженеца, или и у младоженеца, и у невестата. Обредните лица са същите, които участват и в засевките: зълвите или песнопойките и деверът (деверите). Главно изискване е да бъдат деца на живи родители. В ограничени области (Граово например) знамето се приготвя от най-близките приятели на младоженеца, подпомогнати от песнопойките. Д. Маринов сочи, че в Северозападна България оруглицата се прави от самия старокя.
Процесът на направата на знамето започва с обредното отсичане на прът. Изискванията за пръта са различни. Най-общото условие, на което трябва да отговаря той, е да бъде дълъг, прав и суров. В различните области на страната се използват различни по вид дървета. Голяма група са обединени от изискването за плодовитост (ябълка, круша, слива и др.); друга група са бодливи храсти (шипка, роза); трета група дървета са обединени от изискването за здравина (дрян, бук, клен, ясен). Прът се прави и от тръстика, като се внимава прешлените й да бъдат нечетно число, и др.
Обредно отсичане на пръта се среща в Родопите и Македония. Песнопойките в Родопите вземат „чотура“ вино, пита хляб, орехи и брадва и тръгват да секат прът. По пътя пеят:
– Мари, хайдете д’идем, мари, в гбра зелена, мари, стег да сечеме, мари, брешнел да берем, мари, брешнел и здравец.
Песнопойките многократно повтарят песента, докато стигнат до определената шипка, от която ще секат прът. След като окастрят страничните клони така, че избраната пръчка да се вижда, сипват в корена й малко вино, слагат парче хляб, няколко ореха. Тогава една от песнопойките я отсича с един удар. Според П. Апостолов еднократното отсичане означава неовдовяване, еднократна женитба, орехите – децата на младоженците, хлябът- мир и плодородие, а виното – веселие и любов между двамата съпрузи. Песнопойките прикачват набързо кърпата към пръчката и се връщат назад, като черпят с хляб и вино всеки срещнат. По пътя пеят същата песен, но вече с означение, че обредното действие е извършено – ходили са в гората, отсекли са стяг и са набрали бръшлян и здравец. Когато влизат в двора на къщата, пеят песен, с която подканват момковата майка (или момината) да ги посрещне и да ги прехвърли с пшеница. Майката ги посреща и посипва с пшеница.
Освен в отсичането на пръта деверът и зълвата участват и в брането на бръшлян за украсата на фуруглицата, което се върши при пазене на обредно мълчание и на мястото на откъснатото растение се оставя „нишан“ – белег.
Следващият, най-същественият обреден момент е приготвянето и украсяването на сватбеното знаме. На върха на пръта се забожда червена или „позлатена“ (варакосана) ябълка. Според Г. С. Раковски тя е „знак брака и любви старих народ“. По-рядко слагат лук, смокиня, дюля, лимон или друг плод. В Граово е отбелязано поставянето на звънче или завързването на червен петел. ВЮгозападна България към върха на пръта се поставя перпендикулярно къса пръчка, която образува с пръта кръст. На всеки от трите върха на кръста се поставя ябълка.
Под ябълката (или кръста с ябълките) около пръта се увива кърпа (пешкир, шевре, платно). У младоженеца кърпата е червена, а у невестата – бяла. Ако по време на сватбата има само едно знаме, то е или червено, или червено и бяло едновременно. При това съчетанието на тези цветове може да бъде на самата кърпа или да се получи от съединението на два плата – бял и червен, като се внимава бялото да бъде поставено под червеното, или кърпите да се прилепват една към друга така, че едната страна да бъде червена, а другата – бяла. В Северозападна България за знаме се използват червен пояс и бял пешкир, зашити в едно. Някъде знамето на младоженеца се прави от първата подарена му от годеницата кърпа, а на момата – от годеника. В Битолско кумата прави знамето с кърпата си. С разрушаването на традицията нерядко за сватбено знаме се използва националният трикольор – бяло, зелено и червено.
Платът на знамето се зашива за пръта с червен конец или „мартеница“ (усукани червен и бял конец). Със същия конец се прикачват и останалите предмети, които служат за украса.
За украса на знамето се използват различни цветя и зеленина. Те се увиват около ябълката и се прикачват за плата. Някои от тях (босилекът и бръшлянът) са постоянен елемент на украсата. Тъй като обикновено сватбите се правят през есента и зимата, за сватбените знамена се използва изсушен босилек. Кърпата (шеврето) на знамето се обшива с бръшлянови листа, натъркани с варак или са с прикрепен станиол. Според някои сведения в украсата не трябва да има жълти цветя.
В много области към украсата на знамето се прибавят нанизи от стафиди, орехови ядки, пуканки или царевични зърна, шипки, чесън, лук и др. В Граово платът на знамето се кръстосва с червени или розови панделки, окичва се с хартиени ленти, поставят се и огледалца.
През цялото време, докато трае реденето на знамето, се пеят песни, характерни за този момент. Ето някои от тях:
Крагуй стои, ле маре, на фуруглица,
моме му са, ле маре, вярно молят:
– Слези крагуй, ле маре, от фуруглица,
ке те дадем, ле крагуй, крава с тельо,
крава с тельо, ле крагуй, овца с ягне,
овца с ягне, ле крагуй, па ми не слява.
II
Изви се лоза гроздува
около круша градува.
Не билу лоза гроздува,
лу билу Янка девойка.
III
Бусиляк, бусиляк, мури,
бусиляк, бусиляк,
та що ми пувяна, мури,
та що ми пувяна. . .
IV
Зелен се оре(х) развива,
под ньега седу терзие,
га синьи седла шиею,
надалеко се канеу
за Елку, за Етрополку. . .
V
Израсло ми дрво високо,
вършето му ю видро небо,
клоньето му до чрна земля,
цвекье цъфнало бел-червен трандафил,
врьз е връзало златна ябълка.
Кой се наема да се юкачи
да ми йоткине златна ябълка!
Наемнал се е младоженьк,
младоженьк със млада невеста,
наемнали се, юкачиле се,
юкачиле се, йоткинале й.
След като завършат украсяването на знамето, момите го предават на девера. Предаването става срещу откуп. В Ахъчелебийско (Смолянско) деверът взема пряпора с дясната си ръка, а в лявата взема една фудулка (малко самунче хляб) и бяга по дворовете и градините, гонен от песнопойките. Те го преследват, докато се умори и седне под някое дърво, за което внимава да не бъде сухо. Песнопойките го приближават, вземат му фудулката, разчупват я и я изяждат. Деверът им дава някоя пара и след това се връщат в дома на главеника.
Предаването на фуруглицата на девера в с. Пирин е отделено по време от правенето и украсяването й. Тя се прави в четвъртък надвечер (след залез слънце) от момите и се оставя да преспи в източния ъгъл на стаята, а на другата сутрин (преди изгрев) след замесването на колаците 10-15-годишно момиче с живи родители взема фуруглицата от ъгъла на стаята. Срещу него застава деверът и й казва:
– Ти ке любиш (целуваш ръка).
Момичето се противи и отвръща:
– Ти ке любиш!
Накрая момичето дава фуруглицата на девера, той й плаща с дребни монети, а тя му целува ръка. От този момент грижата за знамето се поема от девера, който го развява с дясната си ръка и повежда хоро. След хорото той извежда момите от къщата с песента „Койно льо, Койно“. Те стигат до поляната (така наричат площада сред селото) и отново се хващат на хоро, обикалят три пъти поляната и всички в същия ред, начело с девера и фуруглицата, се връщат в дома на главеника.
Следва закачването на знамето. То трябва да бъде окачено на високо място – стряхата или покрива на къщата, на дърво и др. В някои случаи изискването е то да бъде забучено непременно върху сурово дърво. Когато е на къщата, то е наклонено в посока към изгрева на слънцето.
Закачването на знамето е знак, че в този дом има сватба. Сваля се в неделя, когато сватовете тръгват за невеста. В Добруджа сватбеното знаме никога не се оставя вън след залез слънце. Всяка вечер то се прибира и отново с песни се изнася сутринта.
Правене на кумовото дръвце
Названията за кумовото дръвце са твърде разнообразни. Една група от тях означават иглолистно дърво (бор, ела, елха); други – плодно дърво (ябълка, ябука); трети – част от дърво (чатал, вейка, гранка); четвърти – ограничена землена площ (бахча, бъшча, камара); пети – мястото, на което се оставя да стои дръвцето по време на сватбата (калтятова трапеза, търпе- за). Срещат се още названия като дъб, лъб, канеска, кожелъ, теферич, кон и др. Понякога ролята на сватбено дръвце изпълняват кумовите краваи, върху конто е набучена китка от цветя и зеленина. Приготвянето на този тип кумово дръвце не е съпроводено от специални обреди, тъй като се явява заключителен етап от украсяването на сватбените хлябове. Правенето на кумовото дръвце е свързано с месенето на кумовите хлябове, нов етап, ограничен по време, а някъде и по място от предидущия. Времето, определено за кумовото дръвце, е след засевките (четвъртък, петък, събота или неделя сутринта), но винаги преди тръгването на сватовете за невестата. Някъде то се прави непосредствено след засевките, другаде – на Следващия ден. В правенето му участват същите обредни лица – зълвите (момите, песнопойките), а също и деверът. Отговарят на условието да са с живи родители.
Правене на кумовото дръвце („търпезата“)
Правене на кумовото дръвце („търпезата“)
Предназначението на кумовото дръвце е да стои на трапезата пред кума у младоженеца. В Западна България на трапезата се поставят две бахчи – пред кума и пред старойката. В съответствие с това то се приготвя или само в дома на младоженеца, или у кума и у старойката, които преди вземането на невестата на кумовата вечер ги занасят в момковия дом.
За кумово дръвце се използва клон от плодно дърво или връх на бор, който има нечетно число (3 или 5) клонки. Освен че се изисква да бъде разклонено, дървото трябва да бъде и твърдо. В с. Бобошево се отсича тричепатест клон от круша (дрвеняк) или (по-рядко) бор, „за да се дървел penis’a на момчето“. На върха на всяка клонка се набучва по една червена или варакосана ябълка. По-рядко слагат лимон, лук и др.
За украсата на кумовото дръвце се берат същите цветя и зеленина, които се използват и за знамето. Те се поставят в решето с хляб и при украсяването му се спазва следният ред: ябълките първо се увиват в стръкове изсушен босилек с червен конец, а върху босилека се китят всякакви други цветя и бръшлян, докато в решетото остане само хлябът.
Към украсата на кумовото дръвце се слагат още нанизани на червен конец пуканки, бял боб, стафиди и други сушени плодове. В Родопите „кожелят“ се прави от пръчка или хурка, на която са нанизани разноцветни вълни, а на върха се увива с червен конец китка от цветя – карамфил, роза, чемшир и др.. В Западна България на всеки връх слагат свещи, които се палят от кума и старойката.
Украсеното дръвце се поставя върху колаците и така стои на масата до сватбата. В с. Пирин „търпезата“ се поставя върху приготвените три колака с дупки по средата, а под тях слагат един двоен хляб, така че хлябът, трите колака и „търпезата“ да образуват нечетното число пет. Забранено е „търпезата“ да се изнася вън от дома. На молбата ни да изнесат готовата „търпеза“ за цветна снимка (поради лошото осветление в стаята) свекървата се възпротиви: „Де се е чуло и видяло търпеза да се изнася навън!“ .
Докато продължава украсяването, участничките се черпят с ракия, която се пуска в посока надясно. През цялото време песнопойките пеят:
I
Дзвязда трепти, ле мъри, ние търпезъ,
не е дзвязда, ле мари, невяста,
невяста е, ле мари, с деверя,
с деверя са, ле мари, облагая
кой ке са, ле мари, наем наеме,
да ми служи, ле мари, ние търпезъ.
II
Ой убава Ело, мала моме,
змей дооди, Ело, обиоди,
па на Ела потиом говори:
– Расни, Ело, гулема порасни,
да са ние двата залюбиме. –
Я Ела му потиом говори:
– Е тизека, змею горянине,
я не смея в очи да те гледам,
а камо ле да се залюбиме!
Из очи ти силни искри идат,
из уста ти силен пламик блие;
коня яаш – като планина е,
руо носиш – като огин гори. –
Я змейо й потиом говори:
– Расни, Ело, гулема порасни,
ние с тебе ке се залюбиме,
ти се не бой, Ело, от менека.
Някъде правенето на кумовото дръвце завършва с хоро. Води го мома, която държи бора в дясната си ръка. Кумовото дръвце по-късно се предава на кума срещу откуп (бакшиш) и се оставя на сватбената трапеза в дома на младоженеца. Другите моменти, свързани с него, ще бъдат отбелязани в хода на сватбата.
Виене на венците
Виенето на венците е обред, който сравнително рано отпада от системата на сватбената обредност. За това има значение въвеждането на металните църковни венчила, или корони, които от началото на века изземват функциите на обредно приготвените венци. От стари източници (а и от някои нови) съдим, че венците и тяхното приготвяне в миналото е било също комплекс от обреди.
За разлика от названията на другите предмети, приготвяни за сватбата, до нас не достигат много наименования за венците. Покрай приетия в литературния език венец е известно още диалектното веньок (венок), веньоци. Д. Маринов сочи още две названия: перянйца и сговорнишки венец, или момков венец. За тях той пише, че всичко друго може да липсва, но „венците и хлябовете. . ., както и превесът са абсолютно необходими“. Тяхната важност се потвърждава и от факта, че в Източна България денят, в който се вият (четвъртък), се нарича „венец“ или „кравай“ . Венци се приготвяли за всяка сватба от замесарките в четвъртък след замесването на хляба или от кумата (от моми, поканени от нея). В Северозападна България венците се вият в различно време. Във Видинско това става преди тръгването за момата, когато се прави оруглицата. Другаде – за венчаването или след него. Венци се вият както за невестата, така и за младоженеца, а някъде и за девера.
За направата на венците се използват почти същите пръчки, цветя и зеленина, които срещнахме при приготвянето на останалите обредни предмети. За основа на венеца се взема лозова, шипкова или трендафилова пръчка, която се увива с разноцветни конци без черни.
Първият момент от обредите по виенето на венците е брането на цветята и зеленината. Според Д. Маринов цветята, които трябват за венците и китката на момъка, се събират от къщите по махалата. С момите върви една жена, която носи кобилица или остен на върха с китка. Те се събират от девет къщи, при което викат: „Их-ху-ху-у!“. Брането на бръшлян е имало обреден характер в с. Тела, Благоевградски окръг. При пълно мълчание бръшлянът се къса и на мястото на откъснатото растение се оставя колйче, червено конче и пара. На връщане тези, които са го брали, трябва да минат през вода.
Виенето на венеца е най-същественият момент от поредицата обреди. На него се закачват пръстен и две парички (нечетно число) или се зашиват три бели парички и пръстен, така че с венеца да образуват нечетното число пет. В този ден венецът не се украсява с цветя, а се окачва върху фуруглицата в ъгъла на стаята. Китенето му става в неделя, когато приготвят невестата за сватбата. В украсата задължително влизат босилек и бръшлян. Слагат още чемшир, турско цвете, чесън, лук, парички и др.
Перяницата е голям венец, изплетен от три други венци. По него са забодени цели стръкове босилек или друго цвете, изправени нагоре като пера, откъдето идва и названието. Между цветята слагат чесън, бял лук и три парици, нанизани на червен конец.
Венците се правят на дръвника в гумното, върху къщата (ако е приземна) или пред къщната врата. Действията на момите се съпровождат от песни. Например:
Вила мома, Драгньо ле, зелен венец,
ем го вила, Драгньо ле, ем плакала,
дор плакала, Драгньо ле, наричала:
Не те вия, венче ле, да те носа,
да те носа, венче ле, по седенкьи,
по седенкьи, венче ле, по белилкьи,
нол те вия, венче ле, да те кине,
да те кине, венче ле, младоженьк.
В Дупнишко момите правят два венеца за младоженците и един за девера. Докато вият деверовия венец, пеят песни, в които го величаят:
Църнооки девере,
шестореди невене,
пи ми вино цръвено,
а немой се опива;
кални друми ке газиш,
тевни нощи ке биеш,
дур да видиш снаата бела ле е,
цръвена, танка ле е висока,
мошно ле е църноока.
След венците някъде правят хоро. Води го една от момите с момковия веньок на главата. Когато момата доближи до момчето, то си откъсва с уста цветчета от четирите страни на венеца и ги гълта. След това венецът му се дава срещу откуп. Слагат венеца на главата на девера и с него той отива у годеницата . Наред с виенето на венците в дома на годеницата се прави и венчална китка за годеника, сплетена от разноцветни златни конци, обнизана с бисери и няколко жълтици.
Още в края на миналия век виенето на венци постепенно се заменя не само от църковните венчила, но и с купуването на т. нар. „злато“ – жълта лъскава тел. В Свищов моми и жени се събират в петък следобед у годеника да „правят златото“ на булката.
Венецът на младоженката се отнася тържествено с музика в дома й или в деня на неговото приготвяне, или когато сватовете тръгнат да я вземат в неделя заедно с други подаръци, а също и с обещаните обуща. По-късно, когато правенето на венците отпада от обредната цялост, остава ходенето у невестата с подаръци, които тя носи в деня на венчавката.
Възможна Рекламация
