Кога стават сватбите? „Сватбите синор нямат“, казва народът и в пояснение на тази мисъл се допълват забранените за женитба дни . Подобно на другите фактори, предхождащи брака, и женитбеният сезон е регламентиран от традицията понякога до такава степен, че сватбите се превръщат в съставка на народния календар.
Определяща времето за сватби е спецификата на труда. Тъй като преобладаващата част от българското население в миналото се е занимавала със земеделие, може да се твърди, че предпочитано време за сватби е късната есен и зимата. Това е времето, когато селскостопанската работа намалява до минимум, прибран е плодът на полския труд, „бравите са най-угоени, виното е в най-голямо изобилие“. За да потвърди доколко не е прието да се правят сватби в разгара на полската работа, 90-годишната баба Гюнка от с. Ресилово, Станкедимитровско, обобщи местната традиция в израза: „Летна невеста и зимни кутрета тука не карат“. За редица селища обаче, в които земеделието се счита като второстепенен поминък, летните сватби са обичайно явление. В Дебърските села например те стават на Илинден, Петровден или Богородица, „понеже мъжете от селата са повечето по чужбина, по работа, по майстурлук, и тогава се връщат по домовете си. Всички сватби в едно село се правят в един ден.“.
Съществуват и редица забрани за правене на сватби в определени дни на годината, които се налагат от народни вярвания или норми на християнската религия. Почти навсякъде сватби не се правят по време на т. нар. „мръсни дни“, които траят от Коледа (Божич) до Йордановден (Водици), по време на великденските пости от Сирница до Великден, а след това и през време на усилената полска работа през лятото. У гребенците има вярване, че половото общуване по време, когато се решава съдбата на реколтата, води до засуха. Затова сватбите се преустановяват, за да няма „пресни булки“ през този период. Избягват се също венчавките през високосна година, защото се вярва, че единият от съпрузите ще умре рано.
С какво започва сватбата? Началото, както и развоят й показват разнообразие, което зависи от традицията и нейното състояние в различните области на страната, от умението на нейните изследователи, сложило отпечатък върху съдържанието на записаните материали. Нашата задача е да представим сватбата в нейната разгърната структура. За целта най-полезни се оказват изчерпателно събраните материали на старите записвачи, а също и записите, направени по специално изработена програма, както и наблюденията на традицията в най-ново време.
По отношение на започването на сватбата традицията не е единна. В по- голямата част от територията на страната същинската сватба започва с обредите, съсредоточени около приготвянето на сватбените хлябове. В една по- ограничена област (Западна и най-вече Северозападна България) довеждането на годеницата в дома на годеника предхожда останалите обреди. В структурирането на материала тук ще се придържаме към първото начало, като отчитаме факторите „време“ и „пространство“ в изтъкване на вариантите.
Приготвяне на сватбените хлябове
Комплексът от обреди по приготвянето на сватбените хлябове има различни названия, най-често срещаното между които е засевки с неговите разновидности засевка, засее, засяване, засеулъки и др. В основата на този термин са залегнали обредни действия, които означават засяване на житото или пресяване на брашното. Смислово ядро на друга част от названията образува самото приготвяне на хляба в различните му етапи или наименованието на самия хляб: квас, заквасванъе, подмясване, замески, меденик, галабета, галабье, галабник, месене свакя и т. н. Обредни хлябове се правят в дома както на годеника, така и на годеницата. Там, където годеницата се взема предварително, заквасването на сватбата става само в момковия дом.
Обредите по приготвянето на хлябовете започват няколко дни преди неделята, определена за вземане на невестата. Най-често посочван ден е четвъртък, като се спазва едновременното или последователното му извършване в двата дома. Времето за началото на обредните действия се определя в зависимост от локалното разбиране за хубави дни през седмицата. Поради това се явяват и местни разновидности: понеделник, сряда, петък или събота. Някъде последователността на обредите в двата дома се изразява и в извършването им в два последователни дни, например четвъртък и петък, петък и събота и т. и.
Каненето или калесването за засевки е началото на обредния комплекс. То става в самия ден на обредните действия и е описано най-изчерпателно в материалите от Югозападна България. Ето как става то в е. Пирин: „В понеделник „пред слънце“ майката На главеницата отива при майката на главеника, у дома й, и като й „полюбва ръка“, казва:
– Айде, свате, кои ти са зълвите, да дойдат да се пременят и да калесват!
Свекървата вика две-три от зълвите и ги изпраща у момини. Там те се преобличат с венчалните дрехи на главеницата, като всяка от зълвите облича нещо от костюма й, украсяват се с кордони – копчета (гердани от монети) и пафти, тъй, че като ходят, „цальките“ (монетите) да се удрят по пафтите. Кордоните и другите украшения не са на невестата, а собствени или събрани от други къщи в селото, за да се отличават зълвите от другите моми. Пременени така, те се връщат при момковата майка. Тя им дава една „чотра“ (бъклица) с вино, украсена със зелена китка от „грушняль“ (бръшлян), вързан с червен конец около гърлото на бъклицата. В украсата понякога се слага и чесън. Зълвите обикалят всички къщи на селото и канят на „засеульки“. На засеульки се кани цялото село, а на самата сватба – само роднините. Зълвите влизат в къщи и едната от тях, която носи чотрата, я подава на домакинята, като й съобщава у кого ще станат засеульките. Домакинята отпива от нея и зълвата й целува ръка. С това поканата се счита за предадена. Обхождането продължава, докато обиколят всички къщи“.
В Кюстендилско краище, където „засевка“ се прави в дома на младоженеца, след тръгване на сватовете за невеста, т. е. в неделя, каненето става още в събота или в неделя сутринта. Канят две моми от момкова страна, които ходят от къща на къща. Някъде каненето за засевки се съчетава с поканата за сватба. Според Раковски в петък сутринта се покан-ват роднински и съседски моми, които, пременени и накичени, тържествено ходят из селото и призовават жените да участват в „засевките“. От друга страна, деверът с пълна бъклица вино, накичен с цветя и кърпи, придружен от музиканти, ходи от къща в къща по роднини, съседи и познати и като ги черпи с вино, ги кани на сватба, изговаряйки: „Много ви здравье от тата и мама, да дойдите днес на засевки ни, а сутре и вдруги ден на сватба.“.
В обредното канене за засевки основна е ролята на зълвата. По принцип зълва става по-малката неомъжена сестра на годеника. Ако няма такава, кани се негова братовчедка. Разпространено е изискването тя да бъде „майчина и бащина“, т. е. да бъде с живи родители. Ако годеникът и сестра му са сираци, за зълва се взема роднинска мома, която да отговаря на условието за пълнота на семейството. Когато в обредите участват повече зълви, както е в случая със село Пирин, всички те се избират според посочените изисквания.
Деверът или деверите отговарят на същите условия, на които отговаря и зълвата – да бъдат по-млади неженени братя или братовчеди на младоженеца и с живи родители.
Носенето на жито в дома на годеника е вторият обреден момент от приготвянето на сватбените хлябове. Необходимо е веднага да се уточни, че този обред е зарегистриран само в материалите от Югозападна България под названието засевки. засеульки, засявка, засяване и др. Засевките тук не изключват следващите етапи от обредното приготвяне на хлябовете – пресяването на брашното, месенето и украсяването на коланите, но двата обреда са разграничени по време и носят различни названия. Фактически носенето на жито като дар за годеника се явява предхождащ другите моменти обред и може да се смята за начален етап на обредния процес. Според Й. Захариев засевка се прави в чест на земеделеца-момък, пък и да се помогне в разноските по сватбата от цялото село. Традицията изисква всяко домакинство да изпрати представител у годеника, който да занесе 5-6 оки жито в торба или решето.
„Засеульки“ в с. Пирин се правят в понеделник или четвъртък към обед непосредствено след калесването в дома на главеника. Поканените са изключително жени и техните деца. Те започват да прииждат от цялото село и всяка от тях носи решето или паница с жито, смесено с орехи, ябълки, фъстъци, боб, царевица и др. Гостенката изсипва житото върху черга, постлана в средата на стаята, като подскача нагоре и вика: „Момче, мома, момче!“. В Ново Делчево, Благоевградски окръг, като изсипе житото, жената
„Засеульки“
вдига нагоре празното решето и вика: „И-и-у“. Бъдещата свекърва черпи гостенките си с вино. Децата се спускат към чергата и събират орехите и ябълките. По това време зълвите и другите моми от селото са застанали около купа с житото и на две групи по три пеят песента:
Донесете сито, ле коприняно,
да засеем момковите двори,
момковите, та и, ле, моминитьо,
да найдеме момковия пръстен,
да го, ле, дадем на мала девойка,
да го, ле, чува за много години,
за много години, за млада невяста.
Пеят се и други песни през цялото време, докато се изредят всички жени. После житото се събира в чували, а върху чергата, където е било то, ляга зълвата. Две жени от двата края на чергата я вдигат нагоре и почват да я „тръшкат“по пода с викове: „Момче, мома, момче!“. В Ново Делчево в чергата слагат решетата, с които е донесено житото, и две моми от двете страни удрят чергата по пода, решетата дрънчат, а момите викат: „Момче, мома, момче!“ След това гостенките се хващат на хоро около събраните чували. Песните, на които се играе хорото, са няколко. В една от тях се разказва за Вела, която се готви да отиде зълва на своя „братън“ (братовчед), а майка й не я пуща. Вела не послушала майка си и отива. Вървели, що вървели по пътя и „калитята“ (кумът) се обърнал към сватовете: „къде к’идем за нивяста,(със наз си я нивястата) нивястата бела Вела“.
В един от чувалите със събрано жито майката на годеника скрива китка. Момите си разделят житото и започват да я търсят. Която от тях я намери, дава й я, а тя я дарува с пари, при което момата й целува ръка. Според други сведения заедно с китката се слага и момковият пръстен. Житото се сее през три сита и този, който намери пръстена, се дарува. След разотиването на гостите зълвата отнася житото на воденицата.
Меленето на булгур е обред, който би следвало да бъде отнесен към правенето на сватбените хлябове, тъй като от него се приготвя обредно ястие за сватбата. Подобно на предходния обреден момент булгур се мели или чука само в дома на младоженеца и в много отношения каненето за булгура напомня калесването за „засевки“. В Тракия например в събота „пускат една чотра вину пу цялуту селу“ да се съберат „на кешкек“. В присъствието на всички гости го чукат момци с дървени „тукмаци“ в „гебек“.
„Засеульки“ – „тръшкане“ на зълвата
Хоро след „засеульки“
В Благоевградско меленето на булгура у годеника се прави същия ден, в който стават и засевките – в понеделник. Мелят го зълвите. Тази дейност в миналото е имала обреден характер. За това свидетелствуват и песните, съпровождащи процеса на меленето. Докато мелят булгура, в Добруджа припяват най-напред годениците, а после и други моми и ергени с песни като:
Ромел гърми, ромел трещи,
да замеле ситен болгур,
да го ядат сватовете –
сватовете, кумовете:
сватовете – Ивановите,
кумовете – Радкините!
В Силистренско в четвъртък вечер мелят булгур у момчето, а в петък вечер – у момичето. През това време пеят песен със съдържание, сходно на горната. След това се хващат на хоро.
Моментите, около които са съсредоточени най-много и разнообразни действия, са пресяването па брашното и замесването на сватбените хлябове. Тези два момента в по-голямата част от страната съставят същността на понятието „засевки“ или „квас“, „заквасване на сватбата“. Правят се както в дома на годеника, така и на годеницата. В първия термин ударението пада върху началото на обредния процес – пресяването на брашното, а във втория – върху спецификата на обредните хлябове. Хлябът трябва да бъде „квасник“, или „кисел хляб“, т. е. приготвен с квас, затова и правенето му започва с благословии като: „Каквото шукнува квас, така да шукне всичко на младоженците!“. Някъде този хляб се замесва с квас, взет от дома на другата страна: у младоженците замесват с квас, донесен от невестината къща, а у нея – от младоженеца, или се взема от три жени, на които са живи първите мъже.
В Югозанадна България, където замесването се предхожда от събиране на жито в момковия дом, изборът на обредните лица е направен, но в останалите области първо се избират изпълнителите. Уточняват се момите и момците, които ще пресяват и месят хлябовете, а също и песнопойките, които ще пеят не само на засевките, но и по време на цялата сватба. В четвъртък през деня в Рупчоско у момъка избират девери, зълви и четири „песнопойки“, които ще пеят, докато трае сватбата. В Самоковско момата, която ще меси кваса, се избира една седмица предварително и е известна на цялото село, тъй като през това време носи накита на годеницата, гривните, пувтите (чопразите). Тя носи названието „квасарня“, а в замесването заедно с нея участва и деверът. В Дупнишко (Станкедимитровско) в четвъртък рано сутринта годеникът калесва седем моми да „месат лебо“, една от които с живи родители ще пресява хляба, а останалите, разделени на два хора по три, ще пеят. За „сеячки“ в Силистренско се избират две роднински или съседски момичета, които се обличат с венчалните дрехи на момата. Хр. Вакарелски сочи, че твърде често условие в Тракия е „месарките“ да бъдат непременно с баща и майка. При избора им то се спазва дори да са от „повторни“ родители.
Пресяването и месенето на хлябовете се предхожда от специална подготовка. която се отнася както до обредните лица, така и до необходимите за обреда предмети. За целта в Хаджиеллско (Първомайско) зълвата се облича в нова премяна и кани девера, по-личните моми в селото и особено момковите роднини да отидат в дома на момъка на „замеска“. Между поканените моми се избират четири „пеячки“. След това зълвата приготвя нощви, брашно и струнка (сито). Щом се съберат момите, под нощвите постилат бял шаяк, на който оставят по някоя пара. На огъня слагат да се стопли в два бели бакъра вода, като внимават загряването да става само на жарта, без пламъкът да докосва съдовете. В единия бакър се туря дървена свирка, в която се забучва босилек, а на свирката се нанизва сребърен пръстен, който зетят ще даде на невестата по време на венчаването. Подготвителният етап на засяването е отразен особено изчерпателно в материалите на Д. Маринов. Според него жената, която ще замеси тестото, ще бъде облечена в най-новата си премяна; водата, с която ще се замеси брашното, ще бъде пряспа и неначената; ситото в повечето случаи – ново; нъщвите – чисти и измити, а под нъщвите ще бъде простряна чиста, повечето пъти нова черга. Ситото и нъщвите ще бъдат същите, които свекървата харизва на момата.
Трябва специално да се отбележи обредното наливаме на водата в Северозападна България, наречено ладуване. То става по следния начин: „В неделя или в деня, когато ще се извърши венчаването, много рано ще се повика едно момиче, бащино и майчино, подевка, което няма да се жени тая зима, обличат го в същата премяна (облекло) булчинска, гуждат му на главата и венците,. . . превесват го с превеса и окичват го като че самата булка тръгва за венчаване. Тъй облечено, момичето, обкръжено от свахите и водено от двамата девере, отива на бунара или на чешмата или кладенеца. Тая процесия се нарича ладуване (изнасаньо китка), а момичето – лада. Лада носи котли или ведра, в които ще налее вода, а някъде тя носи само едно котле: на кобилката ще има венци от босилек и друго цвете. В село Рабиша, Белоградчишка околия, момата-лада не носи нищо; ведрото носят две снахи, и то на свръдел. Като тръгнат на бунара, свахите пеят следните песни:
Девер буля, Драгньо ле, води на бунара,
през мостове гье (я) води, Драгньо ле, през чемширови,
мостове се, Драгньо ле, разлюляле,
буля деверу, Драгньо ле, проговаря:
– Лека, полека, брайно ле,
това ти не е, брайно ле,
кривото рало, кривото рало, брайно ле, брези биволе,
ноло е невеста, брайно ле, под магдан.
(Д. Маринов цитира още четири песни със сходно съдържание).
Като стигнат на бунара, напълнят котлите с вода и играят около тях. Додето играят, гайдарът ритнува котелът и го разлива; разлетият котел се налива изново и изново играят около него; гайдарът го ритнува и вторий път и разлива водата. Напълнуват котела и третий път с вода и вече тая вода се заниса в дома. Додето играят около водата, свахите пеят. . . С напълненото котле или котли тръгват свахите пак по същия ред и се връщат в дома на момъка. Из пътя гайдарът или лаутарът свири, но понякъде той млъква и свахите пеят:
Върну се лада от воду,
по ню иде млад войно,
па на лади говори:
– Додай ми, ладо, водицу
из ковануту ведрицу.
(с. Чупрене, Белоградчишка околия)
Когато стигнат в дома на момъка, с водата се замесва тестото, от което се замесва шугавата торта. . .
Като се свърши ладуването, момичето се съблича и вече обличат невестата и я приготвят за венчило. . .. Тук е важно да се изтъкне сходството на този обред с воденето на невестата за вода след първата брачна нощ. Разликата е в изпълнителя на действието – момиче, ненавършило брачна възраст, и времето – за вода се ходи, преди невестата да е тръгнала за венчавка.
Друг важен обреден момент от подготовката за замесването на хлябовете е пресяването на брашното.За обредните хлябове се използва чисто пшеничено брашно. В Югозападна България това е смляното след засевките брашно от събраното жито. Навсякъде се спазва чистотата на пшениченото брашно. То се пресява от определен брой обредни лица. Това са или само зълвата, или деверът и двете зълви, или деверът и зълвата, и други подобни комбинации. Понякога в пресяването на брашното наравно с девера и зълвата участва и младоженецът.
Пресяването на брашното се извършва през нечетен брой сита,най-често през едно или три, но има случаи, когато то става през седем или девет сита, в също такъв брой нощви. Преди да започне обредът, нощвите са наредени на кръст, а ситата са поставени едно върху друго. Спазва се последователността на действието, при която брашното се движи от най-горното сито към второто, третото. . . и след това от най-горните нощви към най-долните. Тези лица, които пресяват у младоженеца, след това вършат същото и в дома на невестата. Ако се спазва едновременност на действието, у момата пресяват моми – нейни дружки.
В Шуменско една от „запоялките“ (певиците от страна на невестата) я правят „булка“, а друга – „момък“. Булката взема кобилицата с менците, а момъкът – една брадва и отиват за вода. След като донесат водата, слагат бакърче вода между двете нощви, а в ситото – пръстен и босилек. „Мъжо“ сее в едните нощви, а булката замесва „квас“ в другите и прави „меденик“. В Перущица зълвата сее брашното и меси с шапката на годеника.
В Югозападна България, където житото се носи в понеделник или четвъртък, пресяването и замесването на колаците се извършва в петък преди изгрев слънце (към 3 часа). Зълвата (или зълвите) и деверът събират най- близките роднини на младоженеца – моми и жени. Завързват на зълвата на кръста откъм гърба кантар, пиростия и трикрако столче. В този вид тя пресява брашното през три сита. Докато трае пресяването, закачените предмети дрънчат, а момите около нея пеят.
Обичайно явление е в брашното да се слагат момковият пръстен или момините гривни. Освен това в ситото турят още стафиди и орехи или сребърни парички, които след пресяването се вземат от момите, участвали в обреда.
Там, където обредните лица са повече, първоначално ситото се хваща от всички с дясната ръка. После оставят зълвата да отсее нужното количество брашно. При отсяването пазят да не тупат ситата, за да не се карат младоженците след сватбата.
Целият процес на пресяването се съпровожда от обредни песни, които по същество не се различават от песните, изпълнявани при подаряването на житото („засевки“) в Югозападна България. Ето някои по-характерни:
I
Дайте сито и ситно решето
да отсеем, море, бело брашно,
да замесим, море, галабнико.
II
Сей ми, сей ми, дружке ле!
Сей ми брашно пшеничено,
със три ми сита копринени,
за три кравая кумови.
III
Събирайте сито и решето,
да отсеем момкоото жито,
да найдеме моминия пърстень,
да го пратим на малка девойка.
да се готви рано фаф ниделя,
рано фаф ниделя за млада невяста.
IV
Трепнали са девит сита,
девит сита копринени,
дисятуту търсинену,
да присяват гора, вода.
Едно дърво останалу,
калинуву, дафинуву.
Край дървоту ряка тиче,
край ряката стаду вляче,
напред стаду вакъл юнец,
сред стадуту млад кехая –
растирва гу с медна кука,
въспира гу с меден кавал.
Непосредствено след пресяването на брашното започва замесването. Обредният му характер се определя както от изпълнителите, така и от начина на изпълнението. Главни обредни лица са същите зълви и девери, които пресяват брашното. В началото на замесването изпъква ролята на девера, макар че не са редки случаите, когато замесват само моми или млади невести.
Обредното замесване се прави с жегъл, свирка, кавал, точилка, пръчка, босилкова китка, чук или друг предмет. В Хаджиеллеско (Първомайско) водата и брашното се размесват едновременно от момъка, девера и зълвата, които хващат свирката с намушените в нея босилек и пръстен. В Самоковско тестото се замесва от девера и квасарнята с жегъл, на който е завързана китка цвете и пръстенът „меновник“. Те застават един срещу друг и деверът сипва през пръстена в нощвите вода от съд (ибрик), украсен с разни цветя, върху жегъла и същевременно бърка брашното и водата известно време. После той взема от момата ситото и удря тавана с него, като вика три пъти: „Пет машки, три женски!“. След това излиза навън и хвърля жегъла с пръстена през къщата. В това време момите пеят: „Квасец ми се сее, Доке, с гъсто сито копринено. . .“. Някъде замесването става със зелена дрянова пръчка, с кантарюва топка или с китка и нанизан на нея пръстен. Момата-сеячка отваря в средата на брашното една дупка, насипва вода и слага сол. Деверът хваща китката и с нея събаря брашно от четирите страни на кръст, разбърква го с водата и се оттегля да гледа.
Обредните песни, които се изпълняват в този момент, понякога имат характер на припевки. Например:
– Льолке, вейке, польолейке,
та кой ми е на льолкете?
– (Името на момата) ми е на льолкете.
– Та кой (па името й) залюлява?
– Сам си (името на момъка) с дясна ръка
е залюлява;
хем люлейе, хем й дума:
– Плава ми, плава,
сребърна чаша от ръка в ръка,
в кумова ръка.
II
Вила са й лоза виньова
около града Крушова;
не било лоза виньова,
ам било Енкя дивойкя,
при Милуша стоела,
добра е дума думала. . .
III
Ой, дъбе, дъбе,
син-зелен дъбе,
та що си, дъбе,
зилен повянъл?
Пък я съм, дъбе,
сухар пролиснъл?
Веднага след замесването (някъде още докато трае месенето) момите се хващат на хоро. В Хаджиеллеско (Първомайско) хорото се играе около котлите вода, от които е замесен хлябът. Води го зълвата. С лявата си ръка тя държи първата „пеячка“, а с дясната – един сахан с орехи и стафиди.
В някои случаи обредно се мият ръцете на зълвата, месила хляба (месачката, месарията). Поливат й вода от бяло котле. Държи се водата да е много бистра и в котлето да има цветя (стратор) и монети. Събраната след измиването вода се разлива върху родовита ябълка или черница, за да бъдат родовити младоженците.
Докато продължава миенето, певиците пеят обредни песни, които в зависимост от съдържанието могат да бъдат разделени на две групи: венчално-обредни и песни с хумористично-сатиричен характер. Песните от първата група величаят белите ръце на зълвата:
Мий си, Ружо, бели ръце!
Ружен ли си брала, Ружо,
или ми си кьиткьи вила?
– Ни съм ружен брала, мамо,
нито си съм кьиткьи вила.
Кравае съм вила, мамо,
бяли пченичени, мамо,
за кумове, за сватове.
В песните от втората група участничките в обреда се присмиват на месарията, като я сравняват с „мечка разтресена“:
– Месарийо, тенка и висока,
месарийо, косми разтресени,
месарийо, нокти несечени,
месарийо, роци немиени,
месарийо, мечке разтресена,
месарийо, таткова и майкина.
Там, където е зарегистрирано обредно правене и украсяване на хлябовете, най-често то е разграничено по време от пресяването на брашното и месенето на тестото. Ако едното става рано преди слънце (3-4 часа сутринта), към 7 часа започва „разнимането“ и шаренето на хлябовете.То няма онази показност, която съпровожда предните обреди. В него вземат участие само жените от къщата, а при необходимост викат и някои роднини или съседки.
Разнообразие на формите и шарките показват областите в западната половина на България. Правенето и шаренето на хлябовете там носи различни названия: „редене колачи“, „месене и шарене свакя“, „месене гълъбник и правене гълъби“, „месене и шарене гургурушки“ и пр. Типологията на украсата заслужава специално внимание, затова тук се отминава с кратки бележки. Част от сватбените хлябове са предназначени да послужат за основа на кумовото дръвце, друга част – за бъклиците на деверите, а трета се разчупва и изяжда от участниците в обредите. Особено внимание заслужава „гълъбникът“, който носи названието си от специфичната украса: фигурки на птици, направени от тесто (галаб’е), с очи от червени царевични зърна. Шаренето му е съпроводено от песента:
– Сиви бели галаб’е,
каде сте ми одили,
каде сте ми летели?
– Оди ли сме, одилп,
у кумови дворове.
– Що правеше кумата?
– За тува се готвеше,
кичена бахча кичеше. ..
По средата на гълъбника се оставя дупка, в която кумът ще забучи донесената от него „бахча“ – кумово дръвце.
Украсата на друга част от хлябовете, които ще послужат за направата на кумовото дръвце, се състои от завити тестени пръчици, наподобяващи змии. В с. Пирин се правят три колака, върху които се слага „търпезата“ (кумовото дръвце). Те се украсяват с тестени пръчици, наречени „скри- пички“. Освен тях се правят и деверските колаци (15-20 бро),
защото там всички роднински момчета се считат за девери, но между тях само два са по-големи и са за двамата главни девери. Най-проста е украсата на т. нар. „пита“, която се разчупва обредно след изпичането и е украсена само с три тестени топки в средата.
Обредни хлябове
В средните и източните области на България е разпространено приготвянето на т. нар. „меденик“, „меденица“, „медена пита“ и пр. Названието идва от това, че след изпичането хлябът се намазва с мед.
В Перущица, където украсата на питата представлява нечетно число дупки, се вярва, че те трябва да бъдат направени с пълно (напредено) вретено, за да стане пълна (трудна) невестата.
Паленето на пещта и печенето на хлябовете е обредно само в някои области (Родопите, Тракия). Хр. Вакарелски бегло споменава, че „когато запалят пещта за меденицата, лелите (момите, които месят) пеят нарочна песен и играят около пещта, а като метнат меденицата „ф хурната викат ху-ху!“. Когато песнопойките запалят пещта в Родопите, пеят обредни песни, някои от които имат характер на припевки. Например:
Превила се ела (2), мари,
ут върше ду дъно (3), мари.
На върену има (3), мари,
гнязду купринену (3), мари.
Та кой си гу гради (3), мари?
Иван си гу гради (3) (напр.), мари.
Та кой му гу въли (3), мари?
Радка му гу въли (3) (напр.), мари.
Иван си е моли (3), мари:
– Радке ле любе ле (3), мари,
не въли ми гнязду (3), мари,
да си изведеме (3), мари,
дребни славейчета (3),
мари, ранубудничета.
В Еленско питата (меденикът) се мята да се пече, като отгоре й се слага краваят. „Преобърнат ли се хубаво и прожаравят с нажежен ръжен, те се вадят от същата мома, която все мълчи, остъргват се с огрибката, и тогава меденикът се намазва с мед, а краваят се варакосва на кръст“.
След изпичането на хлябовете, както вече се спомена по-горе, едни от тях се включват в обреди, свързани с правенето на кумовото дръвце, други – с украсяването на деверовата бъклица, а трети се свързват със заключителния етап на описвания обреден комплекс – разчупването, или ломенето, на питата (погачата, меденика).
Питата се ломи на главата на девера, младоженеца или на мъжко дете. В Ахъчелебийско (Смолянско) намазаната с мед и нашарена със стафиди пита се изнася на двора. Върху нея турят парче от бяла аба и конска юзда. Тогава главеникът се нагърбва сред двора и върху него я ломят.
Някъде разчупването на питата става по време на хорото. В Еленско към „икиндия“ него ден се играе хоро от канените на засевки у годеника. „Те попотичват кълцушка, викат „иху-ху“ и обикалят сложения всред хорото меденик; майката на момата върви с разбрадена басма пред хорото и черпи всякого с кепче вино от бакъра, който носи. Деверът приближава, кръстосва с кравая меденика, после го вдига с цялата софра на главата си, и там момата, що го е месила, ще го кръстоса пак и ще го начупи на четири парчета. Трите ония моми раздават от трите парчета „за здравето на младите“, а четвъртото парче, заедно с целия кравай, се взема от девера, за да бъде занесено в кърпа на годеницата. . .“.
Ломене на питата
Обредният комплекс „засевки“ завършва с хоро и трапеза. На трапезата се слагат разни гозби и туршии, ракия и вино, а вместо обикновен хляб се яде разчупената пита. От този момент в Родопите момъкът се нарича „зет“.
Има вярване, че „комуто не замесили на сватбата, не могъл да умре“. По този повод Хр. Вакарелски е записал следния случай: „Един дяду, многу стар, запазили наште дядуфци, чакали гу, чакали да умре, nä не умирал, мъчил се, болен лежал ду никуе време, па на умирал. Сетили се тугава, че на сватбата му замески на правили, та зели, че му замесили мумичетта и тугава умрял.“. Приведеният пример сам по себе си достатъчно красноречиво изтъква първостепенното значение на засевките, на обредното приготвяне на сватбените хлябове като централно ядро на сватбата, а оттам и значението им в живота на човека.
Възможна Рекламация
