Въпросът за семантиката на сватбата не може да бъде обхванат, ако не се свърже с моделирането на обредния процес посредством характера и функционирането на обредните вещи. Не ще и съмнение, че предметите са неотделима част от плана на човешките действия, но чрез акцентиране на вниманието върху тяхната направа и използването им в обредите до известна степен се обособява един втори план, който има не по-малко значение за сватбата, отколкото самостоятелните действия на обредните лица. В някои моменти обаче тези два плана така тясно се преплитат и взаимно се допълват, че е невъзможно да бъдат отделени.
Обредните вещи имат отношение към всички моменти на обредния процес: към неговото начало и сакрализацията му, бележейки границата между отделянето и прехода; към самия преход, а също и към неговия край, когато чрез развалянето им се преминава към състояние на десакрализация и приобщаване. Разчленеността на обредите в пространството и времето до голяма степен пречи направата и функционирането на сватбените предмети да бъдат осъзнати като единен продължителен процес. Отделните моменти се възприемат по-скоро като хронологическа последователност, отколкото като смислово функционираща цялост. За това спомага и терминологията – всеки обред има название, което допринася за неговата самостоятелност в рамките на целия комплекс.
Чрез структурирането на обредния процес, каквото бе направено в първата част на това изследване, се реконструират някои липсващи поради разлагането на обредната система и контаминацията звена в локалните варианти на сватбата. Това позволява по-пълно да се проследи логиката на вещите. Разкриването на семантиката им обаче налага по-нататък те да бъдат отделени и анализирани като смислово ядро в контекста на обредните лица и техните действия. За целта ще се ограничим с анализа на по-важните от тях.
Обредният хляб
Обредният хляб е един от основните символи на българската сватба. Неговото значение се определя не само от факта, че с правенето му се поставя началото на обредния процес, но като самостоятелна вещ или компонент на по-сложен обреден предмет той функционира до завършването на сватбата. Хлябът е съставка част едва ли не на всички обредни комплекси, което ще рече, че влаганото в него съдържание има структурообразуващо значение за семантиката им. Макар че направените досега описания на обреди включват използването на хляба, той е все още слабо проучен както в системата на обредността, така и в сватбата в частност.
Семантиката на хляба в сватбата е сбор от семантиката на съставящите го компоненти, от процеса на месенето и печенето, а също и от функционирането на готовия хляб. С оглед на това, че се изготвят няколко вида обредни хлябове, те се различават не само по външното си оформление, но и по съответната функция в обредното действие. Затова в анализа по-нататък ще характеризираме общите елементи на хлябовете, но ще се спрем и на специфичните им черти, които определят тяхното място в съответния обред.
Структурата на обредните хлябове зависи от състава им, а също и от оформлението и допълнителната им украса. Подобно на всекидневно употребяваните хлябове и обредните съдържат два основни компонента – брашно и вода. За разлика от тях обаче по отношение на водата и брашното се предявяват някои специални изисквания.
Първо главно изискване към брашното в сватбените хлябове е неговата ритуална чистота. То трябва да бъде непременно от пшеница, докато това условие не е задължително за обикновения хляб. Както е известно, пшеницата е основна храна на българите, затова най-много се цени и възпява в песните. Брашното е чисто, ако е от пшеница. Условието за чистотата на брашното намира широко отражение в песните на „засевки“, в които то е определено като „бело брашно“ или „брашно пшеничено“. Например:
I
Дайте сито и ситно решето,
да отсеем, море, бело брашно,
да замесим, море, галабнико.
II
Сей ми, сей ми, дружке ле!
Сей ми брашно пшеничено,
със три ми сита копринени,
за три кравая кумови.
Най-изчерпателен отговор на въпроса, как се постига ритуалната чистота на брашното, дава самият обреден процес, който представя неговото пречистване. Предхожда го етапът на обреда „засевки“, но в онзи смисъл, в който го откриваме в сватбата на западните области. Началото на обреда в същност изтъква нечистия състав на житото, събрано от всички домове в селото и примесено със зърна и плодове. Житото се изсипва отвисоко върху черга в стаята, където след това се слага сватбената трапеза. В купа се пуска понякога и пръстенът на младоженеца или гривната на младоженката. Задачата на момите е да отделят житото от останалите зърна, а децата да разграбят примесените плодове. То се събира в чували и се носи на воденицата за смилане.
С пречистването на житото обредното действие имитира още и процеса на засяването, което подчертава връзката на пшеницата със земята и нейната възпроизводителна сила както в растителен, така и в антропоморфен аспект. Докато обаче първият нагледно се изобразява чрез тупането на свекървата (зълвата, празните сита) по земята и събирането на плода в чували, вторият, желанието за продължение на човешкия род, е изразен във виковете: „Момче, мбма, момче!“
Следващият момент от пречистването на брашното е обредното му пресяване. Характерно за него е, че изискването за ритуална чистота се разпростира и върху всички лица и предмети, които се включват в обредите – момите, като участват в обреда, обличат нови дрехи или облеклото на невестата; нощвите се измиват и изчистват, ако не са нови, ситата са също нови. От брашното се отделят предварително поставеният момков пръстен или момината гривна, парите и другите примеси. Пречистването му в някои случаи се осигурява чрез увеличаване броя на ситата, през всяко от които последователно трябва да бъде пресято брашното. Отделянето на атрибутите на младоженците в същност има по-различен смисъл, на който ще се спрем по-долу.
Към другия съставен компонент на хляба – водата – се поставят сходни изисквания. Тя трябва да бъде пряспа и неначената. Това условие се осъществява чрез обредно наливане, известно в Северозападна България под названието „ладуване“. Извършителката на обреда („ладата“) трябва да бъде също в състояние на ритуална чистота – подевка, ненавършила брачна възраст, облечена в дрехите на невестата. Донасянето на водата става рано сутринта преди изгрев слънце с бели котли от чешмата, кладенеца или реката. Докато наливат и носят водата, момите мълчат, поради което тя се нарича още и „мълчана“. Ако водата се взема от река, това трябва да стане с еднократно движение по посока на течението. Налятата вода нито се допълва, нито се отлива.
Подготовката на брашното и водата цели не само да изтъкне качеството на тези съставки от хляба, но и да илюстрира един процес, чието начало се крие в природата, в неорганизираната вселена. С всяко следващо действие по-нататък се увеличават белезите на организираността. Така ритуалната чистота се постига чрез култивиране на природното начало, чрез въвеждане на порядък посредством обредните норми.
Важен дял от семантиката на сватбените хлябове е процесът на тяхното замесване. Той е също така многозначен, както и съставките на хляба. Многозначността му произтича от функцията на обредните лица и техните атрибути.
В началото на замесването активна роля играе деверът. Неговото участие поставя на преден план мъжкото начало. То се потвърждава и от фалическата характеристика на предмета, с който той забърква брашното – свирка, кавал, жегъл, точилка, зелена пръчка, чук, топуз от кантар и пр. Детайлизира се повреме на обредното действие, когато през отвора на кавала или свирката или през пръстена се налива водата за замесване на тестото. Освен това и зелената пръчка, и дръжката на чука, и металът на „кантарювата топка“ подчертават здравината и силата у мъжа, а водата добива още една характеристика – свързва се с мъжкото животворно начало. На този фон по-ясно се очертава спецификата на брашното и функционирането му като атрибут на женското начало в обреда.
Към изтъкването й е насочено и участието на зълвата (месачката), която отваря дупка в средата на брашното, където се налива водата. Опозицията „мъжко-женско“ понякога се реализира и без участието на девера. Достатъчни са някои мъжки атрибути у момите, за да се представят участниците в плана на посочената опозиция. За подсилване на изброените специфики се използват и предметите, закачени на гърба на зълвата по време на замесването (в с. Пирин – кантарът, пиростията и трикракото столче). Значението им се разкрива в светлината на мъжкото и женското начало, на неговата здравина, при което столчето и пиростията се явяват смислови женски синоними.
И така двете основни съставки – брашното и водата – са носители на общи качества: ритуална чистота, новост, неначенатост. В отношението си към опозицията „мъжко-женско“ обаче те добиват контрастни характеристики, при което зълвите, брашното, нощвите, ситата и пр. се нареждат от едната (женската) страна на бинарната верига, а деверът, кавалът, жегълът, пръчката, водата и др. – от другата (мъжката).
В резултат от взаимодействието и съединението на предметите от двете страни по-нататък се структурира новата същност – хлябът. Чрез брашното и житото хлябът се свързва със земята, а тя ражда под оплодителното въздействие на водата. Затова водата е така нужна за плодородието на земята, както е необходима в обредния процес за добиването на хляба. От друга страна, половата разчлененост на обредните лица и предмети, техните действия свързват месенето и правенето на хляба с коитуса и зачатието. Това е недвусмислено изразено в движенията на обредните лица при замесването, имитиращи оплодителния етап на коитуса, а също и в очаквания резултат от „пет машки и три женски“ или „момче, мома, момче“. Така обредните хлябове кумулират в себе си плода на земята и водата и продължението на човешкия род.
Символиката на сватбените хлябове по-нататък се диференцира с оглед на тяхното външно оформление. Разнообразието в оформянето на повърхността им може да бъде сведено до два главни обредни типа – сладка пита (меденик) и кумови краваи. Понякога се приготвят и по-малки хлебчета за бъклиците на деверите, за канене на сватба и т. н., но в една или друга степен те са варианти на горните два типа. Затова тук ще се спрем по-подробно на тях.
Сладката пита, или както още я наричат „меденик“, „блага пита“ „шуга“, „шугава турта“ и т. н., представлява кръгъл хляб със съвсем скромна украса или изобщо без украса. Важен компонент на нейното съдържание е намазването й с мед (петмез, маджун и т. н.) веднага след опичането, поради което се нарича най-често „меденик“. Според някои материали в питата се поставя сребърна монета или стара пара. Разновидност на медената й повърхност е случаят, когато върху питата поставят чаша или паничка с вино, рачел и пара на дъното. Питата се разчупва над главата или гърба на годеника или годеницата и се разпределя между участниците в засевките, като се запазва едно парче за невестата (съответно – младоженеца), тъй „като такава пита се приготвя и в двата дома. Така освен
от общите за всички обредни хлябове компоненти семантиката на питата се формира и от изброените по-горе допълнителни моменти.
Топлината е структурообразуващ компонент в семантиката на сладката пита. Чрез нея тя включва в съдържанието си символиката на домашното огнище и огъня. Печенето е етап в прехода от по-близкия до природата продукт (тестото) към неговия завършен вид – готовия хлаб. Затова огънят е средство за превръщане на природното състояние в културно, медиатор между природата и културата.
Все в този план от символи е и значението на меда. Като продукт на пчелата, той се свързва и с нейната символика. Според народната вяра пчелата е „благословена от бога бубулечка“, тя единствена може да излиза пред него, затова медът е сладък и лековит, „с него лекуват всички болки, пред меда и восъка бягат всички магии, всички лоши дихания“. Връзката с бога в същност е връзка с небето, а жълтият цвят на меда и овалната форма на хляба конкретизират смисъла на тази връзка със слънцето. Така питата се оформя като културен символ на вселената, символ, който съдържа основните културни съответствия на нейните природни компоненти: земята, водата, небето, слънцето.
Символиката на готовата пита не може да бъде изяснена, ако не се вземе под внимание нейната функция в обреда. Общ момент в случая е разчупването на питата. Това действие само по себе си е значимо, тъй като осмисля динамиката на социалния процес.
Чрез акта на разчупването символично се противопоставят краят на старото и началото на новото семейство. Хаосът, изобразен чрез края, или разчупването, крие зародиша на космоса – семейството. За него се гадае чрез парчетата от питата или чрез намирането на монетата в хляба. В края на един родов цикъл, който съвпада с края на природния цикъл (тъй като сватбите най-често се правят през зимата), гадаенето има основополагащо значение.
Неслучайно започването на сватбата като начало на преобразуването на рода се покрива със символиката на разпадащата се вселена и гадаенето за образуването на новия родов ред. Аналог на монетата в меденика е и намирането на пръстена или гривната на младоженците в си-тото с брашното.
Всичко казано по-горе обяснява съдържанието на песните при засевки. Най-общо казано, те описват динамиката на обреда като откриване на момковия пръстен или момината гривна. По-нататък обредният процес се синхронизира с процеса на организиране на природния хаос, от който настъпва социален космос – новото семейство. Например:
Трепнъли съ девит сита,
девит сита купринйъни,
присяхъ гуръ й вудъ,
идно дърво устанълу,
идно дърво дъфинуву,
пуд дървоту сиву стаду,
Марку фоди ис стадуту
дъ избиръ ваклъ уфцъ.
Чи ни избра ваклъ уфцъ,
най си избра бялъ Стуянъ.
или друг паралел между обредните и космическите явления:
Честу ситу купршгену,
честу, честу, дубро-арну,
да просейме на друм праа,
да намерим мума гримня,
мума гримня, момку пръсгень. . .
Новото семейство „се извлича“ от безпорядъка на вселената, схващана като прах и пепел, на друм праха, гора и вода, момковите двори и т. н. Ролята на дървото в песента е подобна на тази на кавала (пръчката, свирката и т. н.) в обредното замесване. В него без съмнение откриваме медиаторната функция на световното дърво – свързващо звено между космическите елементи.
Поетическият план на обреда най-пълно отразява неговата семантика. Той не само синхронизира природните и социалните явления, но чрез него най-ясно проличава смисълът на загадката. С това се обяснява наличието на любовни припевки за младоженците в такъв сериозен обред, какъвто е пресяването на брашното и замесването на хлябовете. Те са художествено развити гатанки, които съдържат и разгадаването, откриването, и структурирането на новото семейство като процес на разпадане на старото.
И така приготвянето и функционирането на сладката пита, или меденика, като реализация на опозицията „сурово – печено“ обобщава идеята за образуването на новото семейство чрез преустройството на двата патриархални рода на границата между два родови цикъла, върху територията на двата дома, при това в тясно единство и хармония с природата и нейната цикличност. С други думи, разрешаването на тази опозиция е символично снемане на основното сватбено противопоставяне, според което ниският социален статут на младоженците се превръща във висок или в негов кулинарен код.
Кумовите краваи са другият тип обредни хлябове. За разлика от сладката пита те са единият от двата структурообразуващи комплекса на кумовото дръвце. Затова тяхната семантика ще бъде анализирана по-долу във връзка със семантиката на това дръвце.
Сватбеното знаме
Наред с обредните хлябове, кумовото дръвце и венците сватбеното знаме е един от най-характерните атрибути на сватбата, които показват голяма устойчивост. И до днес на много места то е символ на сватбеното шествие, на сватбата в момента на нейното придвижване от дома на младоженеца до дома на невестата и обратно.
Без съмнение сватбеното знаме, кумовото дръвце и сватбарските китки са обредни варианти на световното дърво. Световното, или космическото дърво, както пише В. Н. Топоров, е образ на някаква универсална концепция, определяща в течение на дълго време модела на света, на човешките колективи от Стария и Новия свят. Поради това анализът по-нататък ще се движи не към доказване на връзката на сватбеното знаме със световното дърво, а към изясняване и конкретизиране на неговата ссмантика в сферата на ритуала, до определяне на неговото значение в развоя на обредния процес.
Като обреден предмет знамето е обект на описание на фона на обредното действие във всяка сватба. Интересът към него се проявява и в теренни изследвания, посветени само на него. Освен някои предположения за връзката на сватбеното знаме със света на починалите прадеди то не с било предмет на научен анализ. Семантиката на сватбата не може да бъде изяснена, ако не се изясни мястото му в нея.
Основен компонент в структурата на сватбеното знаме е прътът, върху който се поставят останалите предмети. Затова от значение за характеристиката му е изборът на дървото. Както се изтъкна в първата част на работата, общо изискване за пръта е той да бъде дълъг и прав. За разлика от кумовото дръвце, за което се използва чаталеста клонка (горна част от дърва), за прът на знамето се избира изключително стеблото на младо дърво. То се отсича ниско до земята, близо до корените, така че фактически се ликвидира самото дърво. От времето на езичеството се е запазила представата за дървото като одушевено същество. Затова отсичането му за сватбата е знак, че самото то се принася в жертва. От друга страна, разпространено е и вярването, че едва ли не всяко дърво крие в корените си някакво митично същество. Някои от тези вярвания са живи и днес. Например за бръшляна, който влиза в украсата на всяко сватбено знаме, се знае, че е юдино дърво.
Тази вяра за дървото и неговата връзка със свръхестествените същества се подсилва и от факта, че то трябва да бъде отсечено от гората, „където петел не пее“, като се спазва обредно мълчание. Гората, отдалечена от селището, в народните представи е царство на демоничните сили, настроени вредителски спрямо човека. Възприемайки дървото като притежание на демоните, не е трудно да се обясни защо преди отсичането му оставят хляб, орехи и други плодове, а в корените му се излива вино. В замяна на получения дар от гората човекът прави жертвоприношение. Иначе се вярва, че е застрашен животът на младоженците поради желанието на митичното същество да си отмъсти за отнетото. Чрез жертвоприношението се неутрализират вредните действия на злите сили.
По-голямата част от дърветата, които се използват за сватбеното знаме, отговарят на изискването за твърдост, якост, здравина, жилавост. Към тях спадат букът, дрянът, кленът, ясенът, габърът, брястът и др. Тези качества се засилват чрез използването им в сурово състояние, което ще рече, че в сърцевината им се крие животът. Освен това срокът на техния живот значително превишава срока на човешкия живот. Някои от тях служат за направа на хурки, кавали, копрали и т. н. – всеизвестни атрибути на мъжа и жената, постоянен спътник в техния ежедневен труд и бит.
Якостта на дървото най-често се съчетава с качеството му да бъде леко, за да може да се носи, да се играе хоро с него, а когато сватбата е към края си, да може да се счупи. Известни с лекотата си освен някои от изброените по-горе дървета са и леската, върбата, тополата, шипката, трендафилът, тръстиката и пр. Между другото там, където има две знамена, се прави известно разграничение, макар и не строго прокарвано, според което момковото и моминото знаме са от различно дърво. Например в Пазарджишко, където има два пряпореца, момковият най-често е от леска, върба или друго дърво, а моминият – от тръстика. Според едно обяснение това е така, защото „ . . . мъжът трябва да бъде по-здрав, а жената си е по-слаба“. Тръстиката е лека и поради това, че е куха. В народната поезия с нея се сравнява момината снага: „на снага тънка висока, като презморска тръстика“. Може би оттук идва и по-стабилната връзка на невестиния пряпорец с тръстиката.
На някои от изброените дървета (ясена, например) народното вярване приписва чудесна магическа сила да предпазват от змии. А „лесковината“ е свещено дърво за змията и нейна кръстница. Ударена с него, тя умирала от един удар само. Концентрирайки в себе си изброените качества, прътът на знамето се превръща в символ на жизнена сила, дълголетие и живот, негова висша цел е безсмъртието.
Не на последно място по значение трябва да се изтъкне и подборът на дърво за прът, което да отговаря на изискванията за плодност. Плодността е изразена по два начина: вътрешен (скрит) и външен. В обсега на дърветата, носещи признака на плодността, са ябълката, сливата, дюлята, крушата. Вече споменахме шипката, дрена, леската и др. Първенство за плодност обаче се дава винаги на ябълката. В сватбеното знаме тя се използва за прът, а най-обикнатият плод, който се забучва на върха на пръта, е ябълката, възпявана често във фолклора. Според Ат. Илиев „тя се брои за красива царица на градината и по предимство е свързана с живота на жената“. Хубостта на момата се сравнява с ябълка, а дървото заедно с плодовете символизира плодовитост и здраво потомство в лицето на жената-майка и нейните деца.
Ябълката или плодът, който се забожда на горната част на пръта, е вторият важен компонент на сватбеното знаме. Независимо от това, дали прътът е от плодно дърво или не, ябълката експлицира плодородието.
Прътът и ябълката заедно съчетават твърдостта, здравината, жизнената сила изобщо, с плодородието. В този смисъл те са в отношение на „мъжко“ към „женско“. Това отношение се поддържа и от формата на самите предмети, както и от преобладаващия граматичен род на използваните дървета. Така още тук откриваме заложена идеята за образуването на семейството. От друга страна, като част на съответното дърво плодът метонимично замества самото дърво. При това положение в сватбеното знаме фигурират две дървета: едното е представено от пръта, носител на мъжкото начало, а другото – от плода, носител на женското начало. Така съчетанието на пръта и плода „повтаря“ с езика на обреда мита за сътворението на първата човешка двойка от две дървета.
Това значение е още по-ясно изразено при случаите, когато в сватбата има две знамена-мъжко и женско, и всяко едно от тях е символ съответно на младоженеца и невестата. Тогава сватбеното знаме добива окончателния си вид след привързването им едно към друго в знак на осъществен брак. Освен това, както се изразява В. Н. Топоров, в образа на двойните дървета и съответно в двойните плодове е отразена идеята за изобилието, висшата степен на плодородието. Тук би могла да се прибави и жизнената сила, като се прави разграничение между символите на жизнеността и силата, въплътени в пръта на мъжкия и пръта на женския байрак, и се отрежда за единия по-здравото, по-твърдото дърво (напр. върбата или леската), а за другия – по-крехкото (тръстиката например).
Плодородието не е единственият смисъл на плода.
Много често ябълката е позлатена (облепена с варак), защото златистият цвят символизира вечността. Свойството на златото да бъде нетленно го издига на равнището на сакралното. От това произтича вярата, че предметите, с които то се свързва, добиват неговите свойства. Освен това чрез блясъка на метала златото символизира светлината и огъня. Поставена на върха на сватбеното знаме, позлатената ябълка се съотнася с космическия връх, където е небесният огън – слънцето. В съответствие с тази мисъл е поетическият план на обреда – песните, които се изпълняват при правене на сватбеното знаме. Те го сравняват със слънцето, например:
Изгреяло е ясно слънце
у Даньови равни двори;
то не било ясно слънце,
най ми било алян байрак…
По линията на съотнасянето със слънцето традицията допуска замяната на златната ябълка със звънче, което има същия метален блясък, или с червен петел – символ на зората и слънцето, на положителното начало.
Третият основен компонент е платът, който се увива около пръта. В зависимост от това, дали знамената са две или едно, се определя и характеристиката на този компонент. Ако в сватбата има момков и момин байрак, след посрещането на сватбеното шествие в дома на невестата знамената се съединяват и техният вид по същество не се различава от вида на единственото знаме, приготвено в дома на младоженеца или от старойкята. В същност двете знамена са елементи и етапи в направата и функционирането на единното сватбено знаме. Белезите на двете знамена поотделно само могат да помогнат при анализа на семантиката на обредния процес.
Платът или платното, което се увива около пръта, и до днес не е загубило значението си на предмет, който може да се употребява и самостоятелно в облеклото и бита. Това особено добре личи в по-старите материали, където са запазени и съответните термини. Момковото знаме, което е винаги червено, се прави от пояс. Вместо червен пояс в последно време, когато избледнява семантиката на предмета, се използва плат или червена женска забрадка (четвъртита). Моминото знаме се прави от тъкана бяла кърпа. Някои от названията насочват към значение на кърпа за глава (шевре), други – пешкир и пр. В миналото за момино знаме най-често се среща употребата на тъкан бял пешкир. Ясно е, че предметите, които се поставят на пръта, имат отношение към младоженците.
Поясът на знамето като мъжки атрибут символизира мъжа. Платното и платът като завършена четвъртита форма са съставна част на женското облекло във вид на престилка или забрадка. Дори когато във венчалния костюм не липсва престилката, която се носи и при други случаи, над нея се поставя още една престилка или дълъг бял пешкир с цветни орнаменти. Това означава, че семантиката на женското начало може да бъде представена от няколко взаимно заменящи се величини: забрадка, престилка, пешкир, които в случая са еквивалентни. По принципа на метонимията, според която частта може да замести цялото, в предметите върху знамето откриваме невестата и младоженеца, брачния съюз между тях.
Освен от предметите и тяхното съединение символиката на брачния съюз се образува и от смисъла на цветовете им. Белият цвят, който е свързан с женския пол, е знак за преминаване или предаване на жената под покровителството на мъжа. Червеният цвят, който се свързва с мъжкото начало, при това в момент на движение, на поход, се формира като символ на кръвта и агресията. Съчетанието на двата цвята върху знамето обогатява и разширява неговата символика. В отношението си към червения цвят белият символизира плодородието изобщо, продължението на рода и майчинството по- конкретно, а червеният спрямо белия има предпазна функция, явява се пазител на плодородието и плодовитостта. Това може да се види например в разположението на цветовете върху оруглицата в Северозападна България, където поясът се прегъва на две и обгражда пешкира отдолу и отгоре. Така съчетанието на двата цвята означава образуването на новото семейство като резултат от победата на мъжа над жената. То се формира като съюз на плодородието и продължението на рода, който има за цел не само да ги реализира, но и да ги запази.
Поставянето на елементи от облеклото на младоженците върху сватбеното знаме може да се тълкува още във връзка с душата като един от най- важните образи на митологическото мислене. Душата като източник на живот, на жизнена сила, т. е. като нематериална субстанция, се противопоставя на материалната същност на тялото. От друга страна, тя е вътрешно разположена спрямо външността на живите същества и се схваща като локално закрепена към различни части на тялото. Отделянето на душата от тялото е смърт, но отделянето на душата от тялото и изолираното й пазене е безсмъртие. Облеклото като културен завършек на човешкото тяло може също да изпълнява ролята на семантичен заместител на отделните органи. В този смисъл съединението на човешките души чрез пренасянето на техните вместилища върху сватбеното знаме е начин те да бъдат спасени с помощта на дървото и безсмъртието, което се крие в него.
Необходимостта от изолирането и пазенето на душата вън от тялото се налага и от това, че обредният процес се осъществява под формата на борба, която крие опасности за живота на сватовете и най-вече на двамата младоженци. Тези обстоятелства обясняват големите грижи, които се полагат от сватовете, и особено от знаменосеца, за запазване на сватбеното знаме цяло и невредимо до края на похода за невестата. Показателен е и фактът, че след унищожаването на сватбеното знаме кърпата (платът) от него се прибира от младоженката.
Украсата с цветя и сушени плодове, зърна и др. разнообразява символиката на сватбеното знаме. От цветята най-често употребяван е босилекът. Тъй като сватбите стават обикновено през зимата, той се суши и така се използва. Хубавият му мирис се запазва дори в това състояние. С изсушен босилек се увива ябълката на знамето, преди да се накичи с други цветя. Според Д. Маринов на сватба босилекът е на първо място в китките и венците, но се среща и навсякъде в другите обреди. В представите на народа той се свързва с момата и нейната градинка. Момината китка се състои от стрък босилек, който момъкът грабва в знак на любов или доброволно се дава от момата на нейния любовник.
Белият цвят на босилека и хубавият му мирис символизират младостта и хубостта, красотата и здравето. Като цвете, което се цени и употребява и в свежо, и в изсушено състояние, той е приравнен от народа с вечнозелените растения и носи символиката на вечността. Раздялата на момата с родния дом поетично се представя като раздялата й с градинката, в която тя е сяла босилек:
– Мале, мила майко,
сяла съм босиляк
в долнята градинка,
в среднята лешичка.
Та ми го поливай,
поливай, поливай,
сутрена с росица,
на пладне с водица,
я вечер с сълчици.
Ега се повърнем,
китки да накитим,
венци да увием.
Раздялата с босилека е раздяла с младостта, затова когато правят сватбеното знаме, се обръщат към босилека с въпрос, защо е повяхнал
Зеленината, представена най-много от бръшляна, а също и от другите свежи цветя, разширява символиката на вечността, непреходността, носена от суровия прът и позлатения плод на върха. Едни от тях със свежестта си, други с трайността си, а трети с позлатяването внасят нова доза от вечност и непреходност.
Нанизите от стафиди, орехови ядки, пуканки или царевични зърна внасят разнообразие в символиката на плодородието. Отражението на тези символи в песента ги превръща в художествени образи с високи поетически достойнства. Очевидна е връзката например между обредната символика на нанизите от стафиди върху сватбеното знаме и образа на виещата се лоза около „града крушова“ или „сливена“ или на зеления орех, който се развива, а под него седят терзии и се готвят да идат за Елка Етрополка. Така чрез песните още веднъж се повтаря семантиката на брачния съюз, представен чрез символиката на съединението и виенето. Компонент от него в случая е и червеният конец, който има същата предпазна функция, както и червеният цвят на знамето. Използването на мартеницата само по себе си отразява състава на знамето от червено и бяло платно и на свой ред дублира неговата семантика.
Структурата на сватбеното знаме ще бъде непълно очертана, ако не се включи в нея и знаменосецът: байрактар, пряпорджия, оругличар и т. н. – термини, свързани с названието на знамето в съответния регион. Той е важна съставка от структурата, защото в противен случай знамето не би могло да осъществи основната си функция – да съпровожда хода на сватбеното шествие. Знаменосец в сватбата най-често става деверът. В някои записи, предимно от Западна България, се отбелязва ролята на старойкята в правенето и носенето на фуруглицата. По-рядко това е задължение на кума. Семантиката на изброените лица е обект на самостоятелен анализ. Тук е достатъчно да се изтъкне, че като възрастен роднина и най-важно обредно лице в сватбата на западните българи старойкята в същност се явява посредник между рода на младоженеца, включващ неговите мъртви и живи представители, и младата брачна двойка, която идва да продължи този род. След налагането на кума като единствен официален възприемник на младоженците, признат от християнската църква, ролята на старойкята като знаменосец започва да се изпълнява от девера или по-рядко от кума.
Свалянето на равнището по линията на родовата йерархия, изразено в замяната на старойкята с девера, в същност не противоречи на принципа за посредничеството. За девер се избира неженен брат или братовчед на младоженеца, който, макар и опосредствано чрез своите родители, за които е задължително да са живи, реализира връзката на младото семейство с живите и мъртвите представители на рода. Знаменосецът като обредно лице, което поема знамето, идва да смени прекъснатата връзка на отсеченото дърво с хтоничното същество в корените му и да установи нова, социална връзка с рода и родовите предци.
Така структурата на сватбеното знаме добива следния вид. В основата му е родовият посредник, старойкята или деверът. Над него се издига прътът на знамето с атрибутите на младоженците, представящи жизнената сила на брачния съюз – единствена форма на живот и безсмъртие в обществото. На върха е златната ябълка (или плодът въобще), която символизира плодородието и потомството, които осигуряват вечността, непреходността на природата и човешкия род. В този вид сватбеното знаме е обреден вариант на дървото на живота, което актуализира митическите представи за живота във всички негови варианти. В неговата семантика изпъкват жизнената сила, безсмъртието, вечността в природата и обществото, неразривната връзка и хармония между природната и социалната сфера на живота.
В сферата на природата вечността е изразена чрез природните компоненти на знамето, на които се приписват космически размери. Последните са художествено претворени в песните, които се пеят в момента на неговото правене и го представят като дърво високо, забило връх „ю видро небо“, клони „до чрна земля“, „цъфнало бел-червен трендафил, връз е връзало злаг- на ябалка“.
Компонентите от сферата на културата (кърпа, пешкир, престилка, пояс) внасят конкретизация в значението на дървото на живота, като го превръщат в дърво па патриархалния род, в символ па рода. В центъра на родовото дърво са атрибутите на младоженците. Под тях е знаменосецът – връзката между починалите и живите представители на рода, които съпровождат похода на младоженеца за невестата. Над тях е плодът-потомство.
Процесуалният характер на сватбеното знаме създава условия за още по-големи „уточнения“ на символиката в отделните етапи на неговото
приготвяне.
Когато в сватбата знамената са две или знамето се завършва в дома на невестата, първоначалният му вид корелира с младоженеца, става негов символ. Понякога това, което не може да се изрази посредством обредните предмети/се постига със средствата на обредното слово. Такъв е случаят с песента за сокола (крагуй), който стои на фуруглицата и чака момите да му се молят, за да слезе от нея. Връзката между сокола и младоженеца е несъмнена. Песента го заселва върху фуруглицата и по този начин „уточнява“ значението на дървото на живота като символ на младоженеца.
Знамето, което се прави у момини, до съединяването му с момковото е символ на невестата. Поетическата форма на песента най-сполучливо стеснява обредната семантика, при което се ражда художественият образ на бялата феруглица-невеста:
Не трепери, бяла коприно,
се по ветар и по слънце!
Тепърва ще затрепериш
пред свекор и пред девери!
И така сватбеното знаме е и дърво на живота, и дърво на рода, и символ на младоженеца, и символ на невестата. Разнообразието в нюансите не бива да ни изненадва, защото това е едно от основните предназначения на символа в рамките на смисловото цяло, каквото в случая се явява сватбата.
Структурата на сватбеното знаме по модела на дървото на живота е съобразена и хармонира с времето и пространството в организацията на сватбата. Направата му започва в ранни зори и продължава постъпателно, като предхожда реденето на кумовото дръвце, което се прави същата вечер, а на другата сутрин преди изгрева се закачва на къщата или на друго високо място. Функционирането на знамето се изчерпва с похода за невестата в неделя от момковия дом до моминия и обратно. След това то се унищожава, платът се прибира, а ябълката се изяжда от младоженците. Пространствената характеристика на сватбеното знаме в хоризонтален план се очертава от пътя, необходим, за да се превърне сборът от компоненти в символ на брачния съюз. Правенето и функционирането му в същност очертават пътя на преминаването и творението от хаоса към природния и социалния космос. След изпълнението на тази задача знамето се унищожава. Но това е път към смъртта, равен на безсмъртие, представен в обреда чрез изяждането на ябълката от младоженците.
Във вертикален план сватбеното знаме символизира центъра на вселената на патриархалния род. Където и да е то-на своя или чужда територия – там са и представителите на рода.
Временните параметри на знамето символизират родовия цикъл, който включва създаването на младото семейство, неговото възпроизводство и смъртта. Оставеното потомство обаче е сигурен залог за непреходността на рода, за неговата вечност.
В заключение пространствените и временните измерения на сватбеното знаме по същество не се отличават от тези в организацията на сватбата като цяло.
Кумовото дръвце
Кумовото дръвце е един от най-важните характерни атрибути на сватбата. Важен момент от направата на дръвцето е поставянето му върху кумовите краваи. Те са приготвени преди това, но без тях не би могъл да се осъществи този втори етап от обреда. Затова фактически кумовото дръвце се свързва смислово със сватбените хлябове и по-точно с кумовите краваи и от тях започва процесът на направата му, макар че съдържанието на обредите по приготвянето на сватбените хлябове не се изчерпва с тях.
От гледище на етапите на направата му кумовото дръвце може да се разглежда като съставено от две части – кумовите краваи и украсеното дръвце. Всяка от тях е сложна по състав и както елементите образуват смисловото ядро на отделните части, така тяхното единство изгражда семантиката на целия обреден предмет. Затова, преди да проследим неговата функция в обредите, ще анализираме компонентите, които съставят кумовото дръвце.
Както вече се спомена в раздела за хляба по-горе, кумовите краваи са единият от двата основни типа обредни хлябове. Техният състав не се различава от състава на другите хлябове. Затова анализът, направен за сладката пита (меденика), важи напълно и за кумовите краваи. Разликата между едните и другите е породена от тяхното външно оформление. Затова тук ще се спрем на формата и украсата, които диференцират семантиката на краваите от тази на меденика и в същото време я правят съставка на едно по-общо значение.
След замесването на тестото кумовите краваи се оформят като кръгъл хляб, но за разлика от питата-с дупка по средата и с богата пластична украса. Тя се състои от тестени фигурки, наподобяващи най-често стилизирани змии, гущери, скрипи и т. н.. Даже названията им понякога говорят за това. Например тестените пръчици, с които украсяват кумовите колаци в с. Пирин, се наричат „скрипички“. Не е необходимо да доказваме връзката на змията със земята и водата, а също и с дома, тъй като у нас широко е разпространена вярата в нея като дух-покровител на дома и семейството, нивите и лозята, растителността и плодородието, изворите и водата. Като пазител на водите я възпяват много юнашки и митически песни, които се изпълняват по време на календарните празници и особено около Коледа и Нова година.
Така към символиката на плодородието, която бе очертана в раздела за обредните хлябове, се прибавят нови черти. Изображенията на змии върху кумовите краваи имат за цел да изобразят предпазването на човека и неговия микрокосмос, състоящ се от дома, земята и водата – източници на плодородието и продължаването на рода. В този вид кумовите краваи са сложен символ, който се отличава с голяма обобщеност и схематичност. Първото качество произтича от концентрирането на изброените аспекти за изобразяване на плодородието и продължаването на рода: космически, антропоморфен и растителен. Схематичността се дължи на чертите и щрихите, с които по-скоро се загатва за тези възможни аспекти, отколкото да се постигне някаква изчерпателна картина на изображението. Паралелното съществуване на различните аспекти на символа в хляба е възможно благодарение на неразчленеността на човека от природата, на синкретизма между природните и обществените явления в представите на древността.
Втората съставна част на кумовото дърво е украсеният клон. Едно от изискванията е той да бъде от здраво дърво. За целта се избира дъбов клон, тъй като дъбът е известен със своята якост. Нерядко кумовото дръвце, направено от него, носи името „дъб“, „лъб“. Според Ат. Илиев „всички по-яки, по-големи дървета, които и граматично са от мъжки род, като дъб, бук, бор и др., представят мъжка мощ и сила. Освен това известно е вярването в силата на дъба да предпазва нивите и селото, до което се намира, от градушка, порои, суша и други злини, поради което е най-често обект на религиозни култове и почитание. Между другото здравината на клона се осигурява и чрез използването му в сурово състояние – отсича се непосредствено преди приготвянето от зелено, а не от изсъхнало дърво. Зеленото дърво изобщо според народа е символ на здраве, младост и сила.
Друго условие е кумовото дърво да символизира вечността. В някои случаи това се постига още с избора на клона, като се държи той да е от иглолист- но дърво (бор, ела, елха и пр.). При украсяването му то се запазва, без да се изчиства от игличките. Другаде в украсата на клона се използват вечнозелени растения като например бръшляна, а също и други свежи цветя и зеленина, между които най-често босилек, здравец и др.
Съществено изискване е кумовото дръвце да се подбира от плодно дърво – ябълка, круша, слива и др. Независимо от подобен израз обаче плодородието задължително се експлицира и чрез ябълки или други плодове, които се забучват по върховете на клоните. Броят на ябълките (плодовете) зависи от броя на върховете, за които е задължително условието да бъдат нечетен брой – най-често три, по-рядко пет и т. н. Сред термините за кумовото дърво се срещат и названия, означаващи плодност и плодородие: „бахча“, “ябълка (ябука)“, „търпеза“. Последното название не само свързва кумовото дръвце с мястото му на сватбената трапеза, но чрез обилието по нея отразява и плодородието.
Израз на плодородие са някои други елементи от украсата – нанизите от пуканки, бял боб, стафиди, сушени плодове и т. н. Позлатяването на ябълките (плодовете) се свързва със семантиката на вечността. Още по- пряк символ в това отношение са запалените свещи по върховете на клонките. От друга страна, като локализира светлината върху повърхността на ябълките или другите плодове с овална форма, чието положение е по най-високи
те точки на кумовото дръвце, древното мислене ги свързва с космическия връх, представен от небесните светила – звездите. В този смисъл не е случайна съпоставката между „търпезата“ и звездата в песента, която се изпълнява при правене на кумовото дръвце:
Дзвязда трепти, ле мъри, ние търпезъ,
не е дзвязда, ле мари, невяста. . .
Чрез върховете на кумовото дръвце се очертава символиката на космическия връх с небето и небесните светила.
В унисон със семантиката на плодородието е и червеният конец, с който увиват цветята и зеленината около кумовото дърво. Конецът обикновено се сочи като спомагателен елемент в украсата, но някои задължителни изисквания към него очертават значимостта му за структурата на обредната вещ – той я допълва и обогатява както с начина на употребата му, така и с цвета. Значението на червения цвят в обредните предмети се свързва не само с плодородието на земята, на него се приписва и ролята на пазител на плодородието. В подкрепа на това становище се явява и начинът на неговото връзване.
За отбелязване е, че при украсяването на дръвцето конецът не се къса, а се увива около клонките, като се държи да не се прекъсне от кълбото до завършека на обредното действие. Неговата предпазна функция се оказва аналогична на функцията на пластичните изображения върху кумовите краваи. Може би поради подобни аналогии конецът в народните представи най-често се свързва със змията. Съществува вярване, че за да се предпази от вредоносното й действие, в дните, които се честват за змии и подобни на тях влечуги (Младенците, Благовец), човек не бива да се докосва до конец или въже, не бива да влачи или промъква конец и въже.
На същото основание не се преде и тъче, не се шие с игла, за „да не те намери змия“. „Дългото въже шарено“ или „пъстрото (шареното) дърво“ са най-често срещаният образ на змията в българските гатанки. Важно в случая е, че змията и конецът са семантични еквиваленти, показателни за което са някои песни, изпълнявани, докато се прави кумовото дръвце. В тях змей пристига и започва да обикаля Ела мома, подканяйки я да порасне, за да я залюби. Ела му отговаря, че не смее заради искрите в очите му, пламъка, който излиза от устата му, и огненото му „руо“ (облекло). Змеят е огнен, червен и обикаля Ела мома подобно на червения конец, с който се увива клонът от ела, бор или друг вид дърво.
Анализът дотук показва, че кумовото дърво е друга разновидност на световното или космическото дърво. Основните му черти, както и процесуалният му характер (подобно на сватбеното знаме) го представят в различни семантични варианти.
Семантична разновидност на кумовото дръвце като обреден вариант на световното дърво е значението му на женско същество. Най-близко до това значение са случаите, когато то се приготвя от момините дружки в дома на момата и се предава на кума след пристигането на сватбеното шествие. По- нататък дръвцето се отнася в дома на младоженеца, като съпровожда похода с невестата, и се поставя на сватбената трапеза пред кума. Женската природа на образа откриваме както в структурата на кумовото дръвце, така и в динамиката на обредния процес.
Символиката на компонентите на кумовото дръвце включва значения, между които основни са: плодородие, здраве и жизненост, непреходност и вечност. Тези значения се дублират и наслояват в почти всички части от състава на дръвцето, като утвърждават неговата семантика на женско същество, което при това трябва да отговаря на изискванията за младост и хубост и да предизвиква мъжката оплодителна сила.
Вертикалният план на символа съдържа идеята за превръщането на момата в жена, изразена като израстване, развитие и смърт чрез направата на дръвцето, прехода и унищожаването му на сватбената трапеза. Този план се конкретизира от семантиката на обредния персонаж. Дръвцето се прави от момите – дружки на невестата. Направеният предмет е част от тях и като техен метонимичен заместител носи смисъла на моминството. После се предава на кума-посредник. Той го пренася у момкови на трапезата и го пази зорко, докато го предаде на момковите роднини срещу откуп, а те безжалостно го унищожават, като имитират акта на дефлорирането, чрез който момата се превръща в жена.
Хоризонталният план в пространствената характеристика на кумовото дръвце е представен от пътя между момини и момкови и е свързан с трите етапа на сватбата като преход: отделяне, преминаване и приобщаване на невестата. В този смисъл трябва да се тълкува символиката на сватбените песни, които рисуват вземането на невестата като отскубване на ела и присаждането й в дома на младоженеца.
Като втори план в символиката на кумовото дръвце могат да се отбележат и някои значения, които корелират със символиката на мъжа. Тук се има пред вид главно предпазното значение на някои елементи като изображенията на змии и червения конец. Освен това в някои случаи за направата на дръвцето се използва дъб или названието „дъб“ за означаването му. В съчетание с преобладаващата женска символика фактически се прокарва идеята за образуването па семейството. Тази идея се обогатява и доизяснява чрез обредното заграждане и „затваряне на портата“ на кумовото дръвце на сватбената трапеза. Идеята за образуването на семейството съотнася кумовото дръвце с представата за световното дърво като център на космическата вселена, от една страна, и като концепция за неговото израстване, развитие и унищожаване, от друга.
Представата за световното дърво като център на вселената на обредно равнище е изразена чрез мястото на кумовото дръвце в дома на младоженеца, личи от връзката му с момковия дом, със сватбената трапеза в него. Идеален е вариантът, когато то се изготвя в дома на младоженеца и не се позволява да бъде местено до момента на унищожаването му. Има случаи, когато кумовото дърво се прави у кума (или у кума и старойкята едновременно), който го занася направо у младоженеца в деня на венчавката. С процеса на издигането му фактически се слага началото на сватбената трапеза, очертава се нейният център. Както бе установено в раздела за пространството, трапезата е сакралното мъжко пространство в патриархалния дом. Чрез четвъртитата форма, която е обредна проекция на макрокосмоса с четирите страни на света, се прокарва идеята за микрокосмоса на патриархалното общество и неговата статична цялостност.
В ролята на микрокосмически център трапезата и кумовото дръвце в средата локализират образуването на новото семейство на територията на момковия род, представят брака като продължение на мъжката страна, продукт на патриархалните и патрилокалните отношения. Сам по себе си този факт е много показателен и говори за формирането на сватбената обредност в момент на установяване на отношения, в които водеща роля в семейството играе мъжът.
Основна черта в хоризонталния план от пространствената характеристика на кумовото дръвце е отделянето на центъра от периферията. Този план е антропоморфен, оформя се от разположението на обредните лица – представители на рода, на сватбената трапеза. В зависимост от родовата йерархия те са по-близо или по-далеч от кумовото дръвце в центъра на трапезата. Начело на трапезата, на най-почетното място зад дръвцето, сяда родовият посредник – кумът или старойкята или и двамата едновременно, когато са равнопоставени в обреда. При това положение всеки от тях заема мястото зад своята „бахча“. Около кума са най-възрастните сватове, а към периферията местата са предназначени за по-млади роднини. Ако сватовете са разделени на две или повече трапези, централната с дръвцето е за кума и старите представители на рода, а допълнителните – за по-младите. Деленето по полов признак определя дясната позиция за мъжете, а лявата – за жените. Така обредната трапеза се превръща в своеобразен символ на рода, а кумовото дръвце- в център, наличието на който въвежда организация и ред в родовите отношения. Поради това то е своего рода „дърво на цивилизацията“ сред хаоса, знак за организираност и култура в противовес на неорганизираността и природата вън от пределите на рода.
Във вертикална посока кумовото дръвце има тричленна структура: кумовите краваи, клонът и позлатените ябълки, които са в отношение на дол на, средна и горна част. Чрез символиката на всяка от тях изброените части се съотнасят с частите на вселената, от една страна, със зооморфния свят, от друга, а имат и антропоморфно значение, от трета.
Чрез символиката на компонентите си кумовото дръвце моделира света, като организира вселенното пространство. Хлябът, както вече установихме, символизира земята, водата и огъня. А клоните и златните ябълки – небето и небесните светила. Стволът на дръвцето поема функцията на медиатор между космическите елементи и става център на света.
Зооморфният вариант на световното дърво подчертава главната опозиция „връх-низ“. „Низът“ е представен от символиката на змиите в корените на дървото чрез пластичните изображения върху кумовия кравай. По- често обаче откриваме символите на „върха“-птиците, чиито изображения дават названието на кравая, „гълъбник“. Дори когато липсват като изобразителни елементи, те постоянно присъстват в обредните песни. Обикнат образ на младоженците например е полетът на двойката птици: сокол и яребица, сокол и соколица и др., които долитат в бащиния дом.
Зооморфна символика откриваме и в един от диалектните термини – „кон“, който се употребява за назоваване на самото кумово дръвце в някои области на Източна България (Русенско, Бургаско и др.). „Конските“ названия за космическата ос на света и сходните й по функция ритуални стълбове са специфични за митологията на индоевропейските народи и отразяват техния култ към коня.
Като моделира космоса във вертикално направление, обредният атрибут на световното дърво се съотнася и с рода на младоженеца, разделяйки неговите представители в генеалогичен план на предци и потомци. Несъмнено и тук е подчертан положителният член на опозицията – потомците, в лицето на младоженците и другите сватбени чинове, представящи момковия род. Те са поетично пресъздадени чрез символиката на сватбените песни, които отъждествяват младоженците със златни ябълки, израсли на дърво високо:
Израсло дърво високо,
пуснало лискье широко,
цъфнало два бели цвега,
вързало две златни ябълки.
Или трите позлатени ябълки от кумовото дръвце поетически са съпоставени с трите слънца в двора на младоженеца:
Три ми слънца у двор огреяха:
едно слънце – млади младоженя,
второ слънце – кума и старойкя,
трскьо слънце – китени сватове.
В космически план младоженците са представени като две слънца, слънце и месец, а невестата е звезда, която трепти по трапезата:
Йоставай сбогом, момкова мале,
момкова двора две слънца греят,
две слънца греят, две месечини. . .
Така вертикалният план на световното дърво моделира космическия връх чрез верига от взаимно заменяеми обекти: позлатените ябълки, небесните тела, младоженците. Космическите и обредните еквиваленти на младоженците се развиват по-нататък в прекрасни поетически сравнения и образи, които формират величалния тон на сватбените песни.
Съдържанието на кумовото дърво в хоризонтален и вертикален план се покрива със значението му на сватбено дърво. В този аспект се разкрива и функцията му на сватбената трапеза. От особено значение за функционирането му е ролята на кума. То се счита за притежание на кума, негов атрибут, който той трябва да използва като помощно средство в медиаторната си роля на творец, създател на новия социален микрокосмос – семейството. Самият процес на правене на кумовото дръвце символизира интеграцията на семейния космос. Веднъж направено, дръвцето трябва да бъде запазено. Но след неговото прекомерно разрастване, за което става дума в разменяните реплики между кума и сватовете, то трябва да бъде унищожено. На трапезата остават само плодовете, които се изяждат от участниците в обреда. Така функционирането на кумовото дърво символизира акта на творението на младото семейство, като включва етапите на неговото създаване, развитие и смърт, преминаваща в безсмъртие чрез потомството.
Венците – атрибут на младоженците
Венците се най-важният атрибут на встъпващите в брак. Актът на поставянето им върху главите на младоженците осмисля съдържанието на термина „венчавка“.
Семантиката на венците като елемент на обредния костюм, в това число и на сватбения, се третира от Г. Михайлова. Тяхната същност се свързва със същността на китката, „която променя само формалната си структура и по този начин включва нов символ – кръга“ Сватбените венци като една от многобройните реализации на кръговата символика се
разглеждат и от М. Беновска-Събкова.
Символиката на венците заслужава внимание не само поради факта, че народът в миналото им е придавал изключителна важност. Църквата ги въвежда в черковния ритуал, като ги превръща във „венчила“ или „корони“, които съществуват успоредно с венците в традиционната сватба, макар последните понякога да са обеднени и сведени до изкуствените венци, които от началото на века започват масово да се произвеждат и изместват обредно направените. Поставянето на венец от изкуствени цветя върху булото на булката и днес не е загубило значението си на сватбен символ, който представлява сложно единство от символиката на няколко компонента: а) символиката на растенията и тяхната украса; б) символиката на кръга като основна форма на сватбените венци; в) венците като неотменен атрибут на младоженците; г) функцията на венците, която включва тяхната направа, носене и унищожаване.
Символиката на растенията, които се използват за направа на венците, не се различава съществено от тази на сватбеното знаме, кумовото дръвце и сватбените китки. Затова оправдан е изводът на Г. Михайлова, че по своята същност венецът остава пак китка. Без да повтаряме написаното в предните две части и подробния анализ на Г. Михайлова, ще се опитаме да направим кратко обобщение.
За основа на венеца се взема сурова жилава пръчка от лоза, шипка, трендафил и пр., чиято символика означава едновременно жизненост, здравина, непреходност, плодородие. Използването на бодливи храсти говори още и за тяхното предпазно предназначение. Според народното схващане те имат силата да отвръщат демоничните сили. За увиването на пръчките се употребяват разноцветни конци, между които преобладава червеният с неговата предпазна функция. За украса се вземат растения и цветя, като бръшляна, чемшира, босилека и др., които утвърждават семантиката на непреходността и вечността. В това отношение допринася и тяхното позлатяване чрез варакосване и поставянето на пръстен и монети, чийто металически блясък „дублира“ вечността. Свежите градински цветя, между които слагат чесън, лук и др., внася ново „количество“ здраве, жизненост и предохранителност. Така пръчката на венеца с цялата си украса се очертава като символ на живота, здравето, плодородието, безсмъртието и вечността и тяхното запазване.
В сравнение с другите обредни предмети (кумовото дръвце, сватбеното знаме) прави впечатление използването на компоненти с подчертана предпазна функция. В един или друг вариант се изтъква и „продуциращата“ семантика на отделните съставки на венеца, като се използват три пръчки или нечетен брой елементи за изплитането му.
Накратко казано, венецът като предмет, който в най-общи линии „дублира“ състава на китката, сватбеното знаме и кумовото дръвце, може също да се разглежда като семантичен вариант на световното дърво. Неговото значение обаче се допълва и от това на кръглата форма.
Значението на кръга е вторият основен компонент, съставящ символиката на венците. Кръгът е един от универсалните символи, широко застъпен в сватбата във вид на кръгови движения (походът на сватбеното шествие, хорото), кръгли форми (хлябовете, пръстените, гривните) и пр. Той заслужава специално внимание, но тук се разглеждат само превъплъщенията на неговата символика във венците. Много източници изтъкват преди всичко защитното значение на кръга. „Чрез заобикаляне на пространството с кръг се отбелязват границите, през които не могат да преминат духовете и демоните в неговата вътрешност: всичко, което е в това пространство, е защитено от външни сили.“ Кръгът във вид на венец е изпълнявал ролята на защитно средство на младоженците и сватовете от злите духове, а сега чрез него се означава мястото за събиране на сватовете и мястото на семейното веселие. Споменава се още, че венецът символизира слънцето, и т. н.
Семантиката на венците не би могла да се определи, ако не се вземе под внимание, че те са неотменен атрибут на младоженците и поради това смисълът им може да се тълкува само в обсега на понятията „младоженец“ и „невеста“. Нещо повече, тяхната функция не може да се разглежда, ако не се има пред вид обредното поведение на младоженците. И така чрез венците стигаме до въпроса за семантиката на обредните лица „младоженци“.
Обредните лица „младоженци“ от семиотична гледна точка могат да се разглеждат като сьставно понятие, чието значение се гради върху семантиката на момъка и момата като антропоморфни същества, от една страна, и венците, като най-важни техни предметни атрибути, от друга. Свързването на човека с растението в същност създава антропоморфен вариант на световното дърво, чиято двойна структура, съставена от мъжа и жената, символизира брачния съюз в процес на неговото образуване. Така стигаме до заключението, че образът на световното дърво е моделиращ образец за младоженците като обредни лица. Този извод се подкрепя и на нивото на сватбения обреден костюм, за който се доказва, че е развитие на сватбената китка, моделира се според нейния образец.
Като символизира брачния съюз чрез образите на младоженците, световното дърво моделира пространствената характеристика на семейния космос в хоризонтален и вертикален план.
Вертикалният план на образа очертава образуването на семейството като процес, който се експлицира от поведението на младоженците и функцията на венците. Направата и поставянето на венците върху главите на младоженците символизира началото на прехода от моминство и ергенство към брачен живот, промяната на социалния статут в действие. Разкъсването на венците след първата брачна нощ е знак, че преходът е завършен, бракът е консумиран и брачният съюз е изпълнил своето естествено предназначение, което би трябвало да доведе до зачатие и потомство. В този смисъл образът на младоженците като ерген и мома под венци противопоставя „върха“ на „низа“, семейството като по-висока степен от социалната йерархия – на моминството и ергенството. Положителният член на опозицията – семейното начало – се определя от затвореното пространство на кръга, където са поместени животът, здравето, плодородието, безсмъртието и вечността. „Низът“ е представен от антропологичния „низ“, на който съответства моминското и ергенското начало у младоженците.
Хоризонталният план в пространствената характеристика на образа се ограничава от кръглата форма на венците. Обграждайки главите на младоженците, те метонимически обграждат самите младоженци, като бележат и границите на семейството в неговото най-тясно значение на съюз между мъжа и жената. Кръговете в същност очертават ядрото на семейната вселена, неговия център, който се мисли като система от двойка балансирани противоположности. В образа на младоженците несъмнено е заложена идеята за двойнственост, поради което и самата сватба може да се счита за обредна реализация на мита за сътворението на първата човешка двойка от две дървета, едното от които принадлежи на мъжкия дух, другото – на женския.
Възможна Рекламация
