Малък годеж
Съществуват различни наименования на малкия годеж. Понякога те се отличават от названията на големия годеж, в други случаи разграничават единия от другия чрез поставяне съответно на „малък“ и „голям“ пред съществителното, носещо основното значение. Покрай общоприетото малък годеж са известни още: малък главеж (малок главеш), малка углава, тъкмеж, сговор, нишан, лишан, белег, бъклица, запие, запиване, запивък, главил, главенству, оглава и др.
За разлика от сватосването малкият годеж не е таен, но страхът от клюки и магии за разделяне е карал искащата страна да бърза. Затова често той е ставал на другия ден след искането на момата. Още по време на сватосването сватовниците са заявявали кога ще отидат на годеж. В случай че не са били упълномощени да правят това, момкови допълнително изпращали човек да съобщи на момини кога ще отидат.
След узнаването на приятната новина за съгласие у момкови настъпва трескава подготовка за предстоящото гостуване. Момковият баща приготвя бъклица с ракия или вино, украсена с цветя. Майката прави китка от свежи или изсушени цветя, но винаги между тях има зелено растение (чемшир, бръшлян, здравец и др.). На нея се завързват с червен копринен или вълнен конец нечетен брой златни или сребърни монети, а понякога – момковият пръстен. Китката е увита с червен конец, някъде е варакосана. Тя се слага в бяла кърпа заедно с други неголеми подаръци (гривна, пръстен и др.) и носи названието „нишан“, „лишан“, „мишан“, „аманет“ и др. В други случаи тя се завързва за бъклицата на свекъра. По-рядко за малкия годеж се приготвя и погача, украсена с цветя и варак.
Ако момини са дали съгласието си вечерта, на другия ден сутринта или вечерта преди мръкване вече се ходи на годеж. Явният характер на малкия годеж понякога проличава и от избора на деня – избира се вечерта на „голям“ ден: Коледа, Водици, Ивановден, Атанасовден, Сирница, Великден и др.
На малък годеж освен сватовниците и родителите ходят и техни роднини и съседи. По правило момъкът не се взема. Броят на гостите не е голям, не са големи нито разноските, нито много се разгласява кога ще бъде гостуването. В Пиянец даже се стараели да не дават гласност на малката углава. При тръгване спазват някои условия. В Родопите държат броят на годежарите да е чифт, защото тек значи овдовяване. Освен това всички прекрачват прага на вратата първо с десния, а след това с левия крак, за да върви работата на добре. В Разложко броят на главешниците – роднини и комшии, трябва да бъде непременно „текно число“.
В дома на момата посрещат гостите с: „Добре дошли“. Поканват ги да седнат на предварително сложената трапеза, „всякой според приличното нему място. . . на най-главното място сядат двамата сватове, т. е. бащите на момчето и момата“ . Пред тях на трапезата се поставя донесената бъклица с китката или украсената с цветя погача, нишанът и пр.
Основен момент в малкия годеж е размяната па нишани, главна съставка на които е китката. Някъде дори не сядат на трапезата или не започва пиенето, докато свекърът не предаде на момата китката. В Разложко обредното предаване на китката става така: „момковата макя подава на моминия баща (ако няма баща, на брата и пр.) нишане (кърпата с парите и пръстена), който, като го зима, казува: „суо да фате, зелено да стане“, и го подава на момата, която след като му се поклони и му цалува рака, зима го и казува: „суо да фате, зелено да стане“ и дуожда едно детенце максус (нарочно) доведено от момкове, та й натакнува на главата приготвената от момкове китка, като по-напред кажува: „суо да фате, зелено да стане“, и сичките извикуваа: „Аирлиа да е, зелено да стане!“.
В Самоковско домакините и гостите започват да пият и благославят, а след това изваждат китката и я пускат из трапезата всеки да я види. Накрая момковият баща я дава на момата заедно с донесените гривни и чобрази. В Знеполе момковата майка дава подаръка на момата и й забожда гюла с жълтицата от дясната страна на главата, което е белег, че момата е вече „тъкмена“.
Целуването на ръка е следващият задължителен момент от изпълнението на годежните обреди и е знак, че момата публично приема предложението на момъка и неговите родители и се задължава да се омъжи за него. В Перущица, когато момата целува ръка, гърмят няколко пъти с пищов. След това известяване тя и ергенът са вече „годеник и годеница“. В Благоевградско за годежа се известява и чрез провикване „иху-у-у“.
В отговор на получената китка момата донася приготвен от нея дар с китка (нишан, мена, поклон и пр.) и го предава чрез бъдещия си свекър за годеника, като отново му целува ръка. После минава по трапезата и дарува останалите гости с кърпи или чорапи, като прехвърля даровете върху дясното им рамо. В Самоковско, а и другаде момата целува ръка наред и на всекиго от момковия род затъква по китка на шапката. В Пещерско срещу получената китка с момковия пръстен момата изпраща за годеника също пръстен, закачен за китка.
Следва наздравица с ракията на годеника. Родителите на момъка и момата си честитят родството и за първи път се обръщат помежду си със „свато“ и „свате“. При това те благославят: „Да ни е честито родство! Да се обичаме като сол и леп! Да остареем, да побелеем като Стара планина от снег!“. Благословиите са главно по адрес на младите. В Каменица бащата на момчето казва три пъти: „Е, да е благословено! Да са живи младите, да се веселят, како китка у градина, да са високи како планина, да са широки како поле!. . .“ На това моминият баща отговаря: „Добре сте ми дошли и още по-добре нашли! Да е благословено и дълговечно! Да им дава господ на младите здраве, да раснат како тополи, да се шират како сиво стадо по рамни рудини, да бързат како облаци пред ветър!. . .“
На много места (Зап. България, Тракия и др.) на малкия годеж се придава и по-голяма тежест, като се носи специално приготвена за целта погача. След наздравиците бащата на момъка и момата „ломят“ погачата. Те я хващат с по четири пръста отдолу и палеца отгоре, прегъват я нагоре, като всеки от тях се старае да откъсне по-голямата част, защото у него ще е „бери- кето“. Разчупването става винаги нагоре, за да им расте на младите всичко нагоре. На всички раздават по парче от погачата. В Тракия от питата се раздава по цялото село. Парче от нея взема и този, който мрази главениците, но той го разчупва на две и дава на кучето и котката, та като се оженят младите, „да се обичат колкото кучето и котката“.
След като изпият годениковата ракия, пият от ракията на домакините и веселбата продължава до късно през нощта. Тръгват си, когато пропеят първи петли (към 1-2 часа след полунощ). Държат „да не е у глухо добо“, за да не са им глухи децата.
Благополучният край на малкия годеж е преходен момент в живота на младите – те все още не са скъсали с моминството и ергенството, но върху поведението им в обществото се налагат някои ограничения. Момата все по- рядко може да излиза на улицата. Ходи за вода или на работа, придружена от своя роднина. Стреми се да бъде сериозна, да изразява уважение и почит към момковия род. На промененото поведение съселяните й отговарят със съответно уважение. Същото се отнася и за годеника. Той не може да разговаря вече свободно с момите, не може да им иска китка или да ходи свободно на тлаки и седенки. Нито годеникът, нито годеницата имат право да се хващат на хоро до свободни моми и момци.
Голям годеж
Големият годеж, или както още го наричат само годеж, голям строй, голям главеж, голяма углава, явен годеж, голям нишан, голяма года, китка, гиздило, нишан, пръстен и т. н.,в много отношения напомня малкия, но при него всичко е по-тържествено и по-богато. Неговата представителност зависи до голяма степен от имотното състояние на двете семейства. Има обаче и някои специфични черти, които утвърждават самостоятелното място на големия годеж в предсватбените обреди.
За ден на годежа се избира някоя неделя или празник. В Югозападни България освен това се спазва изискването този ден да бъде на „нова месечина“ и забраната да не бъде през високосни година. На голям годеж се кани целият род на момъка или голяма част от него, близки и съседи. По принцип момъкът не участва, но някои материали, главно от Родопите, свидетелстват за присъствието му.
Подготовката на големия годеж започва няколко дена по-рано. Момковите и момините родители (някъде само момковите) определят деня заедно, договарят се и за приблизителния брой на гостите, за гозбите и подаръците. На определения ден момъкът или някой от неговия дом „калесва“ всички роднини и съседи от мъжки пол, като дава на всекиго по едно клонче от слива или череша с листа и казва: „Да дойдеш довечера в нашия дом, че тая вечер ще идем Стояному или Драганому с голяма ракия.“ Това се извършва и от момина страна, но те канят само роднините си.
В Софийско преди събирането на гостите момковият баща, подпомогнат от свои приятели и роднини, приготвя печено прасе или агне, няколко самуна в един чувал, където слага и другите необходими неща за трапезата, сварява 2-3 котела с ястие и всичко това натоварва на волска кола, на която слагат и малко дърва за подгряване на ястията, качват също едно буре с вино, друго с ракия и така отиват у момата.
В зависимост от имотното състояние на момковото семейство се приготвя и подходящ подарък за годеницата. Задължителна негова съставка са различните видове монетни и метални накити (наниз от златни монети, златни или сребърни монети,гердани, гривни, пръстени, пафти и други подобни). Той обаче е винаги по-голям от подаръка, даден на малкия годеж. Към изброените предмети се прибавя и зелена китка, увита с червен конец, слагат се още кърпа за глава, пешкири и други дребни предмети. В Родопите нишанът се състои от увита китка, на която връзват сребърно кръстче, пръстен, няколко златни монети, „ушньики“ (обици), свински зъб, орлови нокти, крилца от някои красиви насекоми, една голяма копринена кърпа с вързана в нея голяма златна монета и още няколко по-прости домашни кърпи. Всички тия неща заедно се наричат „бохча“, а в Ахъчелебийско (Смолянско) – „лишан“. В с. Пирин „нишанът“ се състои от чаша вино, в която са сложени на дъното „цалки“ (сребърни пари) или жълтици и пръстен (също сребърен, но не халка), нанизани на червен конец. По-имотните с нишана са карали и овен или козел (пръч), боядисан с червено по гърба и с „позлатени“ ябълки на рогата. Носи се още бъклица с вино, украсена със зелено цвете, бяла шамия (кърпа за глава), кордон (гердан) с жълтици, китка с червени конци и ситни парички и т. н. В Западна България най-важната съставка на подаръка е „китката“, тъй като на малкия годеж там се носи погача. В Тракия „нишанът“ също съдържа накити, но понякога при тях слагат и различни семена и лук.
Тръгването за моминия дом е много тържествено. Когато наближи време поканените да се събират, тъпанът затупва, гайдата засвирва и хората се стичат към момковия дом. Първи са момите и ергените, които се хващат на хоро. Момите в Софийско плетат пъстър венец, наричан „прочелник“, и го поставят на главата на зълвата. Качени на 3-4 украсени с цветя волски коли, годежарите тръгват към момини. В Кюстендилско тръгват за момини, яхнали коне. Някъде в Родопите и Тракия на големия годеж присъствува и свещеник, който върви начело на годежарите. По пътя музиката свири, гърмят с пушки, пеят песни, черпят се с ракия, докато стигнат дома на момата.
Посрещането е също много тържествено. Домашните излизат да посрещнат гостите на външната врата. В Софийско тъпанът тупа, а момите и ергените играят хоро до извеждането на момата. Въвеждат гостите в специално приготвена стая с трапеза, на която всекиму според положението и възрастта е определено място. Раковски описва подробно местата на гостите така: „. . . момините и момковите родители с по-старите си сродни и домашни насядат, а младите стоят прави. Дивичин баща сяда начело, а около му най-ближните му сродници, а насреща му сяда момков баща по истому чину, подир сядат дивичина майка с най-ближните си сродници, а насреща й момковата майка. На това селце пазят строго всекому да отдават седалище по старосги и по сродство в подобни тържества и на всеки други съборища, в обеди, пиршества и проч. Свирци стоят прави срещу им готови да засвирят, а младите – готови да шетат за ядене“.
Най-важен момент от големия годеж е договарянето за сватбата. Предстои да се изясни кога ще бъде сватбата, с колко сватове ще бъде, какви подаръци трябва да приготви момковото семейство за моминото и обратно, колко трябва да заплати момковият баща за „бащино право“ (баба-хакъ, агарлък) на момините родители и т. и. В този момент се състои най-съществената отлика на големия годеж от малкия.
Договарянето понякога се превръща в истински пазарлък за момата, а може да доведе и до нежелателен изход, ако не се постигне споразумение. Описанието на Д. Маринов е типично не само за Северозападна България, но и за други области на страната въпреки формалното различие. То предава много ярко атмосферата на разговорите, затова го поместваме тук изцяло:
„Между това синията е сложена и мъжете насядват около нея, а жените настаяли, чекат да се почне и свърши главната работа, предмет на която е и днешната веселба.
Разговорът върху това почва най-напред свекърът или бащата на момчето:
– Е свате, ния видооме юницата, арексааме я; сеги твоя е ред да видиме какво ще ни сакаш.
Бащата на момата отговаря:
– Каквото дадеш, нема да го видиш. Да видиме какво ти даваш.
Свекърът разтваря тоболицата (кесия от кожа, която се прави от кожу-
харете в тоя край) и почне да вади из нея пари, някога петаци (бешлици) и шестаци (алтилъци), а сега лъвове и гужда ги на синията. При всякое хвърга- ние на монетата бащата на момата казва:
– Още, свате, още!
Туй „още“ се продължава до тогава, додето и околостоящите се не обадят и кажат:
– Е, доста! От бога повече!
– Не е много, свате, не е; давам ти юница като аслан.
Този откуп възлиза от 100 до 500 гроша, а понякога и повече. Ако няма тоя откуп в пари, както е било някога, то той се заместя от друг откуп, а именно с дар. И за дарта става пазарлък и то колко и каква дар трябва да се купи на домашните: колко мъжки и колко женски кожуси; колко и какви чехли и пр. Като се свърши всичко това, пристъпва се към нов уговор: трябва да се определи колко оки месо, брашно, вино, лук; колко пипер, сол, зеле и колко хляба трябва да докара бащата на момъка, когато ще дойде да вземе момата.
Тоя многосложен пазарлък не се свършва тъй лесно и мирно. Тук не е уговор за сватба, за роднинство, за човек, не; тука е циганченье, цанкание, прилично на онуй джанканье, което се среща само по пазарите за някой кон, вол или бивол.“
В такава драстична или по-завоалирана форма договарянето за материалните условия, при които ще се сключи бракът, фигурира навсякъде. В Тракия се договарят и пазарят колко чифта обуща и други подаръци трябва да дадат двете семейства, а също и за размера на „баба-хакъ“ – парите, които се давали на моминия баща като компенсация за отглеждането на момата и за загубата й като работна ръка. Често сумата била установена от традицията, затова се избягвало продължителното пазарене. Агарлъкът в Перущица „. . .се давал на момините родители, а най-вече на майка й, за да се потуши тъгата им и за млякото, което годеницата е сукала в детинство от майка си. . . не гледат ни най-малко на агарлъка като на някакъв откуп; напротив, те го считат за нещо, което се дава от благодарно сърце, считат го за свещен дар. . . Благодарността и чувството на почитание го изискват, щото да се не пазарят за агарлъка, а само с две-три думи свързват уговора.“. В Родопите след договарянето на размера на „агарлъка“ (буба-хакъ) сумата била давана на самия годеж в предплата. Според Раковски моминият баща иска от момковия да дарят на сватбата всичките му роднини с обуща, а той от своя страна поема обещанието да дари целия момков род: риза и гащи за свекъра, риза и месал за свекървата и т. н. (изброяват се по-нататък подаръците за братята, кума и старосвата, заложника, старосватицата и кумицата и т. н.). След даровете той съобщава и каква „придан“ (чеиз) ще даде на дъщеря си (няколко облекла и премени, покривки, постелки, възглавници, домашни съдове, нанизи и украшения, овце, крави, биволици, кобили, част от лозе.
Материалите от по-ново време сочат, че размерът на баба-хакъ намалява за сметка на увеличаването на подаръците за родителите на момичето или се покрива с тях. Когато двете семейства се познават добре и са убедени, че ще постигнат съгласие, уговарят само времето за сватбата. Всичко останало уточняват на срещи с по-делови характер.
След постигането на договореност свирците започват да свирят, а годежарите вдигат наздравици и пият за „на добър час“. Подобно на малкия годеж момковият баща дава на годеницата „нишана“, а тя му целува ръка.
Някъде (Южна, Югозападна България) големият годеж (главеж) започва с размяна на подаръците. В Разложко дори не сядат, докато момата не излезе пред гостите. Тогава свекърът се ръкува с моминия баща, изричайки: „Да ни е честито, свате!“, целува се с него и му подава наниза, китката и шамията, а последният, като подава на дъщеря си годежните вещи, с просълзени очи благославя и й честити. Тези благословии понякога са много поетични и както пише Ив. Нехтянин, представят „картина, колкото простичка, дваж повече величествена и трогателна“. Ето началото на една от тях: „Моме, ти си цвете, което е доживело до крае на пролетта и ке влезеш в летото, когато цветенцата ке зафанаа да даваа плод. Пролетните бели и цръвени листенца окапаа веке и полека-лека ке земаа да се подаваа маненки зрънца от плод. Ти си в това време, моме: днеска влезе в летото и от тебе, който ке те има, ке се нада за фного нещо през векови. . .“ .
Ако на годежа присъствува свещеник (Родопите, Македония и др.), той също благославя младите, отпива от ракията и я подава. Следи се винаги бъклицата да върви надясно. Като целуне ръка на мъжете по старшинство, след това и на жените, годеницата излиза, за да донесе китката за годеника. С помощта на дружките си тя приготвя варакосани китки, завързани с червен конец, наредени в решето. Една от снахите й взема решетото с китките и го внася в стаята. Годеницата дарява всички присъстващи и целува ръка наред. Прието е на годежа гостите да*се даруват с кърпи, чорапи или други дребни подаръци, които се слагат на дясното рамо.
Щом свърши договарянето за сватбата и размяната на даровете, започва веселбата, която трае до „петляно време“ или до зори. В Силистренско през време на веселбата сватовете от страна на момъка стоят прави пред трапезата и отговарят и изпълняват исканията на домакините. Ив. Бешевлиев пише: „Тежко на този сват (слугар), който се попадне на някой дяволит и хитър сват; той трябва да бъде от него по-хитър, за да може да се сети и услужи. Исканията винаги се задават във вид на гатанки, като например:
„Иди във Варна, наклади огън сред морето, прикупай морето и ми го донси с накладения огън“ – запалено кандило.
„Иди в (назначава се мястото), там има инна лисича дупка с лисичета, излови ги и ми ги донси“ – мед.
„Иди в (назначава се мястото), там ше намериш идин сляп кладенец, стисни си очите, бракни в кладенеца, каквото улувиш, донси ми го“ – мех със сирене.
„Иди в (назначава се мястото), там има иино нещо: „краката му вълнести, главата му се клати, земи го и ми го донси“ – стрък просо с корена.
„Иди в полицията, там има инна дрипава циганка, разгарни я, тя има вътре си инна дракичка, улови я за дракичката и я донси тука“ – лоза с грозде, и много други такива.
Преди разсъмване домакините изпращат сватовете до средата на пътя с много викове, гърмежи, музика, хора. Така завършва големият годеж, който е свързан с показност и големи разноски. Затова страхът от морално и материално обезщетение за едната страна при отказ на другата не е позволявал той да бъде развален с лека ръка. В същност .неговата главна цел е да гарантира сигурността на постигнатото преди това споразумение за брак при поискването на момата на малкия годеж.
Между годежа и сватбата
Периодът от годежа до сватбата има различна продължителност и зависи както от локалната традиция, така и от договореността между двете страни. Той трае от една седмица или един месец до половин, една, две или три години и рядко повече. Големият годеж с цялата си представителност и материална ангажираност е бил особено необходим тогава, когато времето до сватбата е продължително. По принцип и момковото, и моминото семейство бързали със сватбата, като оставяли време само за подготовката според договорените условия. По ред причини обаче в някои области сватбата се отлага за по-продължително време. Това става например, когато сгодената мома е още малка и се чака до сватбата да порасне (Родопите, Македония). Някъде годежът трае, докато ергенът отбива военната си служба или е на гурбет далеч от родния край. В с. Пирин в миналото бързали с главенето, защото момите от селото били по-малко от ергените. Там и сега момците са мнозинство. По-рядко сватбата се отлага поради заболяване на годеника или годеницата, смъртен случай в едно от двете семейства И други подобни.
След големия годеж годеницата и годеникът се отличават от останалите моми и ергени по някои външни белези. За целта се използват предмети от разменените по време на годежа подаръци. За годеницата такъв белег е най- често нанизът с жълтици. Отличителен белег на главеника в Смолянско е кърпата, подарена му на годежа, а на главеницата – нанизът с лири, които тя носи през цялото време до сватбата, а и на самата сватба. В Благоевградско главеникът носи подарената от главеницата му китка от седеф (цвете) с парички и кътмо (лъскава тел), а тя – подаръците от нишана (бялата шамия, наниза с жълтици и пръстена). Белият цвят на шамията й я отличавал от момите и невестите, които ходели с цветни шамии. В Драмско годеницата носи постоянно „копчето“ (метален гердан) и пръстена, а „пъфтите“ и „вървата жълтици“ – само в празнични дни. Отличавали се още и по „ушинките“ (обици) и белия „тюлбен“, а главеникът – по дарената от главеницата му „шарфета“ . В Трънско отличителни белези има само годеницата, която носи гюла с жълтицата от дясната страна на косата си. Сходно е положението и в Пиянец – момата носи китката, която не увяхва, защото нарочно е направена от чемшир или бръшлян. В Перущица годеницата нашива алтъните на парцал с копринен конец и ги закачва на челото – подражание на старите чомбери.
Освен външните белези годените се отличават от момите и ергените и по своето поведение. Правата и задълженията, които се налагат на годеника и годеницата след малкия годеж, се отнасят и за периода след големия, особено ако той продължава дълго. На годените започват да гледат с уважение, което изисква съответни промени и в тяхното поведение, изразяващи се в сериозно отношение към възрастните, откъсване от средата на момите и момците. Те трябва да спазват известни правила както в къщи, така и между хората. В Ахъчелебийско „главеникът трябва да се приближава към по-стари хора, да слуша техните поучителни приказки и да зема уроци от тяхното минало. Освен това, ако си няма къща, той се грижи да си сгради такава. Главеницата няма вече работа, нито разговори с дребни момичета. Тя трябва да поздравява кого стигне и срещне и да се показва колкото се може по- вежлива към всички. Тя трябва и повече да работи, за да си приготви дарове и спап“ .
Ограниченията за годеницата са винаги по-ясно изразени от тези за годеника. Когато годежът трае кратко, момата въобще не бива да излиза на улицата до сватбата. В Дупнишко годеницата и годеникът не се виждат до сватбата. Ако по неволя се срещнат и видят, те отбягват да се погледнат един друг в очите. В Чепеларе момата също се крие от годеника си. Където обаче годежът продължава дълго, срещите са неизбежни, правилата за поведение на годените се отличават с по-голяма свобода. Общоприето се смята гостуването на годеника в дома на годеницата, но не и обратно. В Родопите главеникът може да ходи у главеницата на гости един-два пъти в седмицата, придружен от свои роднини. Това гостуване се нарича „ходене на поржено“, защото бъдещият зет се гощава винаги с пържени яйца, откъдето е останал и изразът „зет се храни с пържени яйца“. Главеницата нито много излиза пред гостите, нито ги посреща, нито продумва пред главеника. Той може да разговаря с домашните, но не преспива у дома им. В Битолско е забранено на годеницата по какъвто и да било повод да ходи у годеника, а той, когато се случи да й гостува, се държи много скромно и едва се пресрамва да хвърли таен поглед към нея или да й продума няколко приятни думи. Тези гостувания обаче не трябва да са много чести, по повод на което народът казва: „Зетко, ретко иди (дохождай) да се гостиш пържени яйца!“.
Половите сношения по време на гостуванията са били абсолютно забранени, независимо че в някои села на Родопите гостуването на момъка е свързано с доста голяма свобода на държането. Според П. Апостолов „годеникьт е свободен да отива у годеницата си всякога, когато иска, било дене или ноще, спи у дома й. За подобна свобода разказва и Д. Бикова от с. Славейно: „Главеникът можел да ходи на попрелка у главеницата си и когато ги няма родителите й – „все ще я щипне и ще я хване – все си е имало и преди всичко!“ Имало е случаи главеникът да остава в дома на главеницата си до пропяване на петлите. По този повод информаторката напомня и за родопската песен за момък, който иска да си ходи след пропяване на петлите, а либето му не го пуска.“. Някои майки се страхували да не би синовете им да злоупотребят с честта на момата преди женитбата, затова, „като вярват, че следующето суеверие отслабва страстта, правят го на синовете си: зимат „врукозуне“ (плетена или шиена от памук или вълна сиджимка за вързвание гащите) от долните гащи на момчето, което го прескача три пъти и майката го вързва три пъти; зимат после една главня от огъня, която момчето упиква, за да угасне, и тези две неща се скриват и чуват до предпоследнята вечер на сватбата, когато се прави с тях обрат- ното, т. е. врукозуне се развързва, а главнята – нажегва“.
Освен спонтанните посещения на годеника у годеницата има данни за задължителни гостувания по време на големите календарни празници. В Драмско на Великден и Нова година годеникът отива на гости, за да честити на дядо (тъста) си големия празник. По-често обаче на тези празници се разменят гостувания с подаръци между роднини на сгодените. В Дебърско например на Великден от страна на момата отиват при зетя с червени яйца, една риза за свекъра, бяла кърпа за свекървата и шапка за зетя. На връщане им изпращат няколко червени шарени яйца за момата и няколко за роднините заедно с чифт кондури за годеницата. На Сурваки в Добруджа годеникът носи на годеницата подаръци: накит, кравай, кокошка, бонбони и пр. Той винаги коледува у дома й, а тя за Коледа му приготвя отделен кравай.
Към празничните гостувания трябва да прибавим и специалните посещения за изказване на съчувствие при боледуване на член от семейството на годеницата, смърт на работен добитък, унищожаване на сеитбата от град, смърт на роднина или за споделяне на радостно събитие: раждане на дете, покупка на имот и др. На годеницата другаде е разрешено да посети дома на годеника си само в случай на болест или смърт на близък роднина.
Докато продължава годежът, годениците участват в живота на селската младеж, но тяхното поведение по време на хора, тлаки и седенки и на други места, където се събират моми и ергени, търпи редица ограничения по отношение на „чуждите“ и задължения към „своите“. Това особено се отнася до поведението на сгодените на хорото. В Родопите главеникът и главеницата не отиват на хоро, без да се споразумеят чрез роднини, че и двамата ще бъдат там. Главеницата не бива да се хваща на хорото, преди да се хване главеникът й. Щом се пусне той, трябва да се пусне и тя. Ако той не може да играе, не бива да играе и тя. Когато отиде на хоро, главеницата трябва да носи китка на главеника си. Ако той е в странство, тя не бива да ходи на ме- жй и хора, па даже и в черква. Тези и други ограничения са породили израза: „0глави са – погуби са, ожени са – погреби са“, както и песните, в които момата се сравнява с летящите птици, а годеницата – със земята:
Доде е мома льефтера,
барабар форка с пилцинье;
яга са мома юглави,
барабар станва с земьона. . .
Годеницата не ходи на седянка, ако не я заведе годеникът. Там те сядат винаги един до друг. За отбелязване е помощта, която си оказват годеникът и годеницата заедно с техните близки по време на прибиране на реколтата. В Добруджа по жътва годениците жънат заедно. Банатската годеница не ходи у годеника освен на гроздобер. В Провадийско е известно т. нар. „ходене на аверим“. То се състои в следното: згоденикът вика згоденицата си с някои нейни близки да жънат на бащината му нива. Тя цял ден ще жъне, докарана с годенишката си рубашка с алтъните, без „тюмбель“ (бяла кърпа за предпазване от слънцето), само по чумбер, кафяв на цвят. Вечерта след жътвата отива на гости у згоденика си, където бъдещата свекърва е приготвила богата вечеря от специално заклано агне и „зельник“. На тази вечеря момковата майка дарява згоденицата с рубашка, чумбер и „мора“ (платно). След това згоденицата вика згоденика „на аверим“ с близките му. Всичко се повтаря, но в дома на момата, където даряват момъка с риза, чорапи, пешкир. Колкото години са сгоели младите сгодени, толкова пъти са ходели „на аверим“.
Периодът от годежа до сватбата е време на усилена подготовка, когато и двете страни закупуват и изработват договорените подаръци, събират необходимите продукти и т. н. Ако този период е продължителен, на големия годеж се определя и денят за сватбата. В случаите, когато продължава с години, се явява необходимост от ново гостуване, за да се уточни денят, в който ще бъде взета невестата. Когато вече всичко е готово, представители на момковото семейство (бащата сам или с приятели и близки) отиват една вечер, обикновено в неделя, да „отсекат сватбата“ (Родопите), „да решат сватбата“ (Про-вадийско), „на сговор“ (Самоковско). И на това гостуване момкови не ходят „с празни ръце“. В Провадийско носят пита и кокошка, вино и ракия . За сватба винаги се избира неделен ден , затова и отсичането става в неделята, която се пада една седмица преди сватбата . След отсичането на сватбата на момъка и момата не се разрешава да излизат повече навън. В Родопите от този момент „момата подкача да плаче на висок глас и нейните дружки ходят всякой ден при нея да я раздумват и утешават. . Това е началото на т. нар. сватбен плач – явление, характерно само за Родопската област у нас, където е известно под названието „кордене“ или „нареждане“.
Възможна Рекламация
