Раздялата на невестата с родителите, роднините и родния дом е последният обреден момент преди тръгването на сватбеното шествие. Този момент е известен като прощаване, опрощаване, опроствание и др. Прощаването съдържа редица обредни действия, песни и музика, които създават повишена емоционална атмосфера.
Невестата (или двамата млади заедно) застава с лице към изгрева на слънцето. При нея идват първо бащата, майката, братята, сестрите и другите хора от рода. Невестата се покланя на всеки един от тях и му целува ръка. В зависимост от родствената връзка тя ги дарява с ризи, кърпи, чорапи. Род-нините от своя страна й дават пари или подаръци. Докато продължава прощаването, певиците пеят;
I
Испрости са, мър дивойко, с майка, с татко, (2)
с майка, с татко, мър дивойко, с братя, с сестри (2).
Тук е майка, мър дивойко, там свекърва, (2)
тук е татко, мър дивойко, там я свекър, (2)
тук са братя, мър дивойко, там деверя, (2)
тук са сестри, мър дивойко, там са зълви. (2)
II
Светло ясно слънце,
постой, та погледай,
как са мома дели
от майка, от баща,
от мили сестри,
и от девет брате,
от голяма рода.
III
Ела се вие, превие,
мома се с майка прощава:
– Прощавай, мамо, прощавай,
теп съм до сега слушала,
сега свекърва ще слушам.
Прощавай, татко, прощавай,
теп съм до сега слушала,
сега свекъра ще слушам.
Прощавай, братко, прощавай,
теп съм до сега слушала,
сега девере ще слушам.
След невестата (в с. Пирин) с родителите й се прощава и младоженецът- Той ги дарува с обуща и им целува ръка. Тогава събират младите един до друг и ги обръщат „къде изгрева“. Майката ги прикрива с бяла кърпа, а бащата прехвърля вино над главите им в посока откъм гърба към изгрева. Този момент се счита за „половин венчило“.
Задължителен елемент на раздялата са благословиите на моминия род. Преди да благослови младоженците, бащата на момата в Северозападна България им задава въпрос, на който те трябва да дадат познат за всички отговор. Диалогът се осъществява до моминия ковчег, върху който е поставен хлябът с моминото (събраните пари от сватовете за момата). От двете му страни застават момъкът и момата, хванали с десните си ръце хляба. Бащата се обръща към дъщеря си и пита: „Какво е това?“ -„Сол и леб.“ – отговаря дъщерята. После се обръща към зетя и пита същото: „Какво е това?“ И той отговаря: „Сол и леб.“ Тогава бащата се кръсти и благославя младоженците: „Да си проста, синко! Да си проста и благословена! Да ви даде господ живот и здраве, дето стъпите – сребро, що пофанете – злато!“. Прощаването в Демирхисарско включва и специална благословия от стар човек, който не е повторил, т. е. не се е женил два пъти. Той хваща с лявата си ръка дясната на невестата, а със своята дясна ръка държи чаша с вино и като обикалят три пъти трапезата, на всяка обиколка изрича:
Наздравье! Да ни са здрави и жуви,
що на са събрали.
Господ да ги благослови,
Аврам-Исакова бирикет да ги дари,
как на Hä глава, тъй и от сърце.
Наздравье! Да ни са здрави и жуви!
Господ да ги благослови!
Що пофатят – сребро и маламо,
камен да фатат, бирикет да даде.
Да са плодят като пшеницата в полето,
като рибите по морето.
Как се радуваме ние на тях,
и тия да се радуват на челяд,
и на млуци, и на премлуци!
Наздравье! Да ни са здрави и жуви,
да хми даде господ добър късмет,
мир и милос,
добра слога, добра кердось.
Да остареят, да побелеят,
да са скапът, да са кердосат.
Прощаването на невестата с родителите бележи върха на тъжно-емоционалното настроение в сватбата. П. Апостолов описва атмосферата на раздялата така: „В този момент церемонията е толкова жална, че почти всички плачат, били те рода или не на невестата; дори и песнопойките придружават пеенето си с плач и въздишки. Всички извадили кърпи и си трият сълзите, като че са намират не на сватба, а на погребение.“. В същност плачът е присъщ не само за погребението, но и за сватбата. Той е израз на човешки преживявания, но в същото време е и задължителен.
Във Варненско невестата плаче, защото на следващия ден сватбарите или ще я „корят“, или ще я хвалят с думите: „Мари, да видиш какб хубаво плачеше, да ти е мило да я слушаш.“ Особено ако я женят против волята й, булката се „обесва на майчината си шия и няколко минути пролива искрени сълзи“. Когато заложникът извежда невестата (в с. Солник, Варненско), жените й викат: „Вахкай мо, вахкай мо!“И тя „вахка“: „Вах, вах, вах, ва-а-а.“ Спира, когато я качат на колата. Някои се срамували да „вахкат“, но ги карали насила, защото „един път булки ставали“. Плачът в Кюстендилско добива характер на нареждане: щом деверите качат невестата на коня, тя „види се, като предварително научена, изведнъж захваща да вие и да реди с глас тъй: „Тате, тате, мамо, мамо! Дека ме прачате, кой че ви опере и попоще, кой че вода да ви донесе, кой че ви закърпи, кой че да ви запрета и отпрета огино“ и пр. Тя продължава да вие и да реди така до едно разстояние по пътя, и то доста гласовито, за да се чуе и надалеч, че жали родителите си.“.
Ярък характер на оплакване има обредният плач в Родопите. При прощаването невестата и нейните роднини плачат. Тя прегръща близките си, прощава се за последен път с тях и нарежда на всеки член от семейството. Например на баща си нарежда по следния начин:
Eла ми, ела, стари бубайку,
чи щим, бубайку, да са разделим.
Как си кайдиса, стари бубайку,
да ма дадеш малка глупафка
ф чуздинье людье, в чузди кумшие?
Прущавай, бубайку, и халал прави,
че ти би ще, бубайку, сорце устанало.
След това оплакване идва ред на майката, на братята и сестрите по реда на семейната йерархия. Оплакването има конкретен характер – невестата нарежда на всеки поотделно, като спазва една композиционна схема, която се изпълва със съответно за различните роднини съдържание.
Тъжните чувства на сватбарите се подсилват от жалния писък на гайдата. Гайдарят свири мелодия на прощаване, която не се изпълнява при други случаи.
Съпровождана от тъжните песни на певиците и звуците на гайдата, невестата се отправя към изхода. До портите тя се обръща към къщата и три пъти се покланя. Този жест се схваща като прощаване с къщата. В Родопите невестата се обръща и поглежда към майчиния дом само ако желае децата й да приличат на нейния род. В противен случай не го прави.
Ако сватовете са на коне, за невестата има един кон или муле. Не се допуска тя да бъде взета на магаре или на женско животно. Избират винаги конят да бъде бял, „за да прекара бял век“ с младоженеца. Бащата или братът качва невестата на предварително обяздения от братята й кон. Другаде до коня слагат столче с кесия пари и тя трябва да настъпи парите, преди да се качи на коня.
От коня невестата се кланя, като започва от изток и продължава в останалите посоки. Някъде дарува от коня. На тръгване ръсят младоженците и сватовете е жито. Свахата в Пирдоп изнася сито с ечемик и хляб на парчета и ръси цялата сватба, за да са сити младите. В с. Батово и с. Мали извор кръстницата хвърля над младите зърно и дребни монети от решето, а майката точно на прага пуска под дрехите на булката едно сурово яйце и то се разбива на прага. Вярва се, че това осигурява плодовитост и леки раждания на булката.
Деверът (зетят или друг от сватовете) гръмва с пушка и това е знак, че сватбата тръгва. Редът на сватовете при напускане на моминия дом е същият, както на идване. Мястото на невестата е до девера (между деверите), но то зависи и от начина на придвижване. Заобиколена от деверите, тя язди на кон след сватовете. В Дупнишко (Станкедимитровско) до първия кръстопът я изпраща нейният девер, а оттам нататък я поема и придружава момковият девер, когото тя започва да нарича „брате“. В Източна България деверът качва булката на колата, където са зълвите, кумицата и старосватицата, а тя застава права между тях. Когато шествието се придвижва пеша, напред вървят мъжете с музикантите, в средата са зетят, невестата, зълвата и деверите, а най-подире са момите.
Сватовете с невестата потеглят по път, различен от този, по който са пристигнали. Те се отправят към църквата. Пътят им се съпровожда от обредни действия с различен характер.
Един от обредите е „обсичането“ на сватбата. В Родопите той става по следния начин: двама ергени с ножове обикалят сватовете три пъти, като на всяка среща удрят ножовете един о друг. След това застават от двете страни на пътя, издигат ножовете във вид на недоизграден каменен мост, под който минават всички обсечени. Другаде този обред се среща в по-опростен вариант. В Тракия пред сватбата вървят двама ергени и играят ръченица с извадени ножове в ръце, като отвреме навреме удрят ножовете един о друг.
Музикантите
На тръгване младоженецът удря невестата по гърба. В Пещерско той я удря по дясното рамо с юмрук, пълен със стафиди и дребни пари, и ги хвърля през главата и напред. В Дупнишко (Станкедимитровско) момчето, което се връща у баба си, настига след това сватбата и удря невестата по врата с ръка, пълна с пари, като ги изпуска, а тя ги събира. Във Велешко зетят удря невестата три пъти с пръчка и три пъти с ябълка. В Пиянец пръчката се дава на младоженеца от момината майка. Задължително е тя да бъде от сурово дърво. Това се прави, за „да му се бои в бъдеще, да го слуша“.. Според Й. Захариев с пръчката „майката предава в ръцете на зетя си и властта, която досега е имала върху дъщерите си“.. В Битолско зетят удря невестата по плещите три пъти с хубаво накичен нож.
При тръгването е известен и друг обред, който се изпълнява от младоженеца с момината майка. Той или остава, след като са потеглили сватовете, или, след като изминат малко разстояние, се връща, за да скине петелките (кьине пекля, кине ожалкята, къса петля и т. н.) на тъща си. В Северозападна България момъкът къса конците, с които се връзва огърлието на бабината му риза, срещу което пуска в пазвата й откуп. В Кюстендилско зетят къса червен конец, слабо зашит за ризата върху гърдите на момината майка. Това се прави, за да знае зетят, че откъсва невестата от сърцето на майка й и в бъдеще той трябва да поеме грижата за нея. Парата, която се пуска в пазвата на тъщата, в някои селища на Добруджа се нарича „буба хак“ или „плащане за млякото“. Майката на момата съответно дарува зетя и го гощава с погача и пържени яйца, от които той взема по малко и за невестата. В Дупнишко (Станкедимитровско) бабата гощава зетя с дебела погача и баница, които той трябва така да разреже на кръст, че да засече и тавата. С това изпитвали способността (якостта) на зетя.
Широко застъпена по българските земи е практиката по пътя за църквата сватбата да премине през вода. Ако по пътя няма река, сватовете спират на кладенец или чешма. Нещо повече, местоположението на църквите в някои села, в които задължително се спазва преходът през вода по време на сватби и погребения, говори за съзнателното им разполагане зад реката. Такъв е например случаят в с. Ресилово, Станкедимитровско. В този район сватбата се спира при река или кладенец и братът събува единия чехъл на сестра си, налива в него вода, запойва я до три пъти, а тя го дарява с чорапи и тогава той се връща. Обредната практика на трикратно запойване с вода от девера се изпълнява особено старателно, когато невестата се води в друго село. Вярва се, че ако не се спази, ще настъпи суша. Вероятно във връзка с този преход е и обичайното изпиване на чаша вода от невестата, подадена от брат й преди тръгване, а също и от младоженеца по пътя, който събува дясната си обувка, гребва с нея от някоя барчинка и й дава да пие. След това я удря три пъти с обувката. В други случаи на младоженците се дава да пият вода от свекървата при посрещането в новия дом.
По пътя сватовете гледат да избягнат среща с друга сватба. Вярва се, че е лошо предзнаменование да се видят двете невести. Ако все пак разминаването е невъзможно и не успеят да скрият невестите, тогава те си разменят железен предмет или ги прекарват през нищелки. Една от информаторките на Хр. Вакарелски разказва, че „когато се женил големият й син, имало 12 сватби в селото и, когато отвеждали булката на венчаване, срещнали една от сватбите и синът й видял срещнатия младоженец, „та сетне зацърне-зацърне и така си и умре.“.
Християнското венчаване в църква по принцип се извършва на пътя между дома на невестата и дома на младоженеца. Когато в селището няма черква, както често се случва, то може да се извърши в моминия дом, ако сватбата е със сватове, или у младоженеца, при положение че момата е взета предварително. По някои села в края на миналия век са смятали венчаването в църква за грях или на него са гледали с недобро око. То се прави по всички правила на православната християнска религия. Този израз в повечето случаи съдържа всичко за църковния ритуал в едно описание и дава формално основание на записваните да го прескочат, считайки го за излишно. В същност редица данни и собствени наблюдения говорят, че църковният ритуал не може да бъде осъществен, без да бъде съобразен с нормите и вярванията на народа. Той се прониква от елементи на народната обредност и поради това търпи отклонения от православния канон, като се приспособява към нормите на традицията. Казаното важи с особена сила за венчавката при домашни условия. С оглед на това в изложението по- надолу ще се спрем не на структурата на църковното венчаване, а на онези отклонения от неговите норми, които приобщават в една или друга степен църквата към смисловото единство на народната сватба.
Пред църквата сватбеното шествие се разделя на две половини. Главните обредни лица – невестата, младоженецът, кумът и кумата, старият сват и старосватицата, свекърът (понякога деверът и зълвата) влизат в черквата. Другата половина – сватовете и зълвите (главно моми и ергени), остават на двора пред църквата заедно с музикантите и докато продължава църковният ритуал, момите и ергените се хващат на хоро. Още на влизане момите запяват:
Два се млади венчували, калино ле млада,
в нова цръква яфорова, калино ле млада,
цръквйте се раслюлеваа, калино ле млада,
ют момини юбавйни, калино ле млада,
юбавини, гиздавини, калино ле млада.
До църквата невестата се води от девера. В църковния двор тя се кланя от коня и сее памучно семе и жито. Когато я въведат в преддверието на храма, до нея от дясната й страна застава младоженецът. При влизане в църквата двамата млади трябва да прекрачат прага „с десните ноги на един път“, за да са заедно цял живот. В противен случай се вярва, че ще се разделят. Свещеникът поема и отвежда младоженците пред олтара. Там според правилата на ритуала ги пита дали доброволно встъпват в брак. Тази формалност се оказва в разрез с народните схващания, затова на много места не се изпълнява. По този повод Д. Маринов пише: „Случвало се понякога, та някои новоръкоположени священици са се опитвали да изпълнят тая формалност, но посрещали са не само съпротивление но още и упреквание от присътствующите селени. Така аз бях свидетел на следующата случка. В село X. Ломска околия священикът млад и който току-що бе се завърнал от Самоковската семинария. . ., като венчаваше една сватба, попита: „Ти, Кръскяно, обичаш ли Камена (младоженецът)? Да не са те пресилили за него и пр.?“ Невестата мълчеше. Селените се попосгледаха, посмушкаха, и старокята, който беше един от по-влиятелните селени, каза: „Ти, дедо, какво праиш? Не знаеш ли, че невеста сеги не хортува? Оти я питаш? Да не е обичала, дошла ли би?“ Тая забележка като че бе одобрена от всичките присътствующи, а священикът, смутен, продължи венчаванието. В друго село Криводол невестата отговорила: „Питай тато!“ и за това священикът е претърпял куп упрекания, дето е принудил невестата да проговори. Всичките оправдания на священикът, че туй питание се предвижда, че „това пише у книгата“, не са можали да убедят никого, и попът, както сам той разказваше със смях, не е посмеил вече да отправя подобно питание на младоженците.“.
Според черковните правила активна, действаща фигура във венчаването е свещеникът. Той разменя венчилата, пръстените, той захранва младоженците. Известни са обаче много случаи, когато част от неговите функции се изземват от кума и кумата. В Северозападна България наред с попа на първо място стои и старокята, затова без него не венчавали . В Родопите кумовете донасят в църквата свои венци, направени от зелени пръчки и окичени с разни цветя и зеленина вместо черковните венчила. Полагайки ги на главите на младите, публиката реагира по следния начин: „Хъ- ъ-ъ! Ето ви сега по една кошница, зам да си берете в тях брусници“ (боровинки). Кальтатата в с. Пирин държи в двете си ръце по едно венчило и една свещ и докато попът „чете“, той кръстосва венчилата над главите им. След „четенето“ попът взема венчилата, а кальтатата излиза пред младоженците, сваля им пръстените, разменя ги трикратно и на третия път ги връща. Щом свърши и това, свещеникът ги захранва с помощта на кали- маната, която му поднася в паничка вино с орехови ядки на дъното. Той требва с лъжицата и подава поред на младоженеца, невестата, а след това и на кальтатата, девера, зълвата и т. н., но първо ги излъгва. По време на венчаването калиманата държи колак, който след обреда разчупва върху главата на невестата и свещеникът захранва с парченца от него младоженците. Другата част тя раздава на присъстващите .
Когато се извършва „тайнството на брака“, в Битолско е обичай „невестата да отваря всички копчета и всички стави на своята дреха. Разбира се, че такъв един изключителен обичай излага невестата на лукавите погледи на присъстващите, защото при отварянето на копчетата отваря се и коланът. Същото върши и зетят, но за него това е безразлично. Това нещо се върши от предубеждение, че няма сила магията „вързванье“, която се прави в тоя час от душмани. . .“.
Прието е на излизане от църквата кумата да ръси сватбата с жито, дребни монети и др. Някъде, ако свещеникът позволява, а другаде по традиция, тя ръси младоженците, докато те обикалят масата пред олтара. Тази обиколка наричат „попско оро“. Калиманата в Родопите „прехвърля“ брачната двойка със смес от пшеница, орехи и пари. Децата се надпреварват да събират орехите и парите, а някои жени държат прекривката на невестата така, че да се събират падащите зърна и пари. След това запазват пшеницата „за цяр“, а по орехите и парите гадаят колко мъжки и колко женски деца ще има невестата, като вземат орехите за момчета, а парите – за момичета.
Целуването на венчилата е повод сватовете да изрекат поредица от благословии, които се срещат и в други моменти на сватбата. Например „Ха-а-де, да са живи, да устариет,.да убелиет, да исхранет синува, внуци!“. В Бобошево свещеникът изпраща младоженците до вратата и шеговито ги благословя с типични народни изрази: „Айде, нека ви е честито! Колку на мбсто клинци, толку на вас синци (синове)! Колку у Кочариново зелки, толку на вас щерки!“ и т. н..
За отбелязване е директното вмъкване на цели сватбени обреди в църковния ритуал. Като пример може да се посочи увиването около врата на зетя на „хубаво накичено от ръката на момата джевренце (кърпа)“. Това се прави от момината майка и по същество не е нищо друго освен „предаване на ръченик“ – обред с голямо значение за народната сватба.
Венчавката в дома на момата или момъка създава условия за по-пряко вмъкване на традицията в църковния ритуал. Това особено добре проличава от засилената роля на главните обредни лица и от създаването на обстановка, която не се отличава от обстановката при изпълнението на други някои обреди. Например в Ахъчелебийско (Смолянско) попът венчава младите, стъпили върху руно бяла вълна. От клета (стаята на момата) ги взема и отвежда в стаята за венчаване кумът или кумата – нещо, което се върши от свещеника в черквата. Интересна е обстановката, при която се извършва венчавката в някои македонски села. В Габрово (община Падеш) в края на XIX век венчавали младите „под чердак“, т. е. под клон буково дърво, на което е складирано сено. В селата Падеш и Дъбрава младите застават пред огнището обърнати на изток, а пред тях върху буре се слага решето с жито, баница или прясно колаче. До невестата застава момчето с червена „прекровка“ (було) на главата, а от другата й страна – деверът, зад тях – кумът и стареко.
Каквито и отклонения да има в църковния ритуал по посока на народната традиция, той си остава прикрепен към структурата на сватбата, без да нарушава нейната семантична цялост. Това проличава и от факта, че в много случаи след излизане от черквата невестата отново се поема от девера и придружава до момковия дом. Сватбата потегля в същия ред, в който е достигнала до черквата. Следи се само пътят на сватовете да бъде надясно от този, по който са пристигнали. Предвестителите, които съобщават за сватбеното шествие и момата, сега се надпреварват да донесат вестта за довеждането на невестата.
Посрещане на сватовете с невестата в дома на младоженеца
Моментът на посрещането и въвеждането на младоженците е комплекс, който съдържа поредица от обреди, целещи да приобщят младата брачна двойка, и особено невестата, към новия дом.
Родителите на младоженеца са предупредени от предвестителите за приближаването на сватбеното шествие и са готови да го посрещнат. Първи забелязват сватбата песнопойките. Те я причакват навън с песен, в която подканят момковата майка да излезе и посрещне сватовете:
I
Отварай порти, момкова мале,
че иде войно със тежка сватба –
триста коняци, двеста пешаци.
Ю момкови двори две слънца греят,
ю момини двори две мъгли лежат.
II
Я нйдзърни, юнакова мале,
три ти слънца у двор огреяа:
едно слънце млади младоженя,
друго слънце -. кума и старойкя,
третьо слънце – деверье с невеста.
III
Я йзлезни, юнакова мале,
да си видиш какоф сокол лети,
а по него вакла яребица,
вакла яребица, полска прпелица –
тражат дрво дека да се стават.
Докато изпеят песента, сватовете влизат в двора. В Перущиц а те преминават през напречно постлан пред портите червен пояс.
На двора младоженецът, невестата и кумът в Каменица яздешком обикалят 3 пъти около корито, покрито с рогозка и черга, с палешник отгоре. В Добруджа свекървата (сама, със свекъра или с някоя жена) обикаля младите с ръченица. Тази ръченица във Варненско се играе на гайда и се нарича „зълвенска“.
Младоженците не бързат да слязат от конете или от колата, а само се кланят на момковите родители. Невестата в Самоковско стои изправена в предната част на колата, постоянно се кланя и не слиза, докато не чуе какво ще й подари всеки от посрещачите. Свекърът и свекървата излизат да посрещнат сватовете с невестата. Повсеместно разпространено е посрещането с хляб и вино или вода. Свекървата играе активна роля при изпълнението на повечето обреди. По стар народен обичай момковите родители държат в ръцете си хляб и сол. В Северозападна България свекървата излиза с вино и запалени лоени свещи в ръцете, а под мишницата си държи сито с хляб, сол и масло, поставени в месал. Вместо хляб някъде в Североизточна България свекървата носи тава с брашно, а в Пирдоп – китки от здравец и клас. На много места в южните и югозападните области свекървата излиза с решето с жито (пшеница, ечемик или други зърна), подава го на невестата да го засее, „за да видят дали умее да сее“. Тя го „пресява стоешком върху стремената на коня, после взима от него с десна ръка и хвърля (сее) наоколо върху сватбарите и къщата.
Това прави, за да бъде през целия си живот богата с жито и да го пилее, както си ще“.. Другаде първо свекървата „пресява“ младоженците с жито, а когато въвеждат в стаята невестата, тя хвърля пшеница и вино към тавана за берекет. Навред, когато се ръси с жито или брашно, се пръска с вода или вино.
Преди или след свалянето на младоженците от колата, или конете, родителите и роднините на момъка дават обещание за дарове. Това обещание се прави тържествено пред всички сватове и се обявява на висок глас от заложника, побащима или някой друг от сватовете. Свекърът обикновено обещава имот, добитък, а свекървата – покъщнина. В с. Блъсково, Провадийско, диалогът между сватбарите и момковите родители има приблизително следния вид:
– Хайде, свекре, какво ше дадеш! – пита някой от сватбарите.
– Давам едното лозе, давам биволицата с малачетата!
После питат за същото свекървата и тя отговаря:
– От меня кобилката с котлите! Нощувите с огрибката! Мотиката и сърпо! и з. н.
Обещанията се извикват високо и „се засичат“, отбелязват се с резка от нож под покрива на къщата „на един мертек като на рабош“ или с въглен пишат черти върху вратата. Дарителят се „заклина“ с изрази като: „Ако не го дадеш, вълци да го ядат!“ (за животно); „Ако не я дадеш, пипката да я тръшне!“ (за птица) и пр..
След тези обреди свекърът сваля невестата от коня (колата), а тя му целува ръка. Той я сваля така, че заедно с нея от коня да падне и самарът. В Каменица той внимава тя да стъпи върху коритото с палешника и да застане с лице срещу слънцето. В Рупчоско вместо това под краката й слагат самара на коня, който е яздила. Свекърът завърта свалената невеста три пъти около себе си надясно, та „така да се върти и она у новата за нея каща“. В Перущица свекървата повдига последователно сина си и невестата, та ги завърта по три пъти. Докато се вършат тези обреди, песнопойките с песен подканят невестата да слезе от коня:
– Слази, Яно, от враната коня!
Яна нече от коня да слази,
дор й свекър крава не ариже,
и свекръва кошар роячйнце.
Невестата веднага отива, хваща с двете си ръце жеглите на воловете и ги изтегля наведнъж, та воловете се разпрягат. Във Велешко, където водят невестата на кон, тя само разхлабва „попрегът“ (колана, който държи самара) на коня и три пъти разклаща самара му.
Свекървата захранва младоженците, преди да влязат у дома. Най-често това се прави с хапка хляб и захар (стафиди, мед), с ябълка и захарче и пр. Невестата е длъжна да ги изяде, за да живее добре с нея. В Каменица свекървата захранва младоженците с „бръканица“ от трици и захар, като поставя в устата им с пръсти по малко, за да са си мили до живот. В някои села на Благоевградско ги захранват с колаче и ги запойват от нова стомна, а в Капатово снаха и свекърва взаимно си мажат устата с мед и масло, „за да са си благи“.
Младоженците (или само невестата) влизат в къщи по платно или конец. Широко разпространено е използуването на ново бяло платно, което се спуска от огнището или прага на къщата до мястото на посрещането – в двора. Деверът, а някъде направо свекървата, повежда невестата по платното, което се събира веднага след преминаването й. Пред стълбите или пред вратата тя се спира и отново се кланя. Бялата тъкан в Тракия се нарича „грижа“, „грижи“. За посрещането употребяват дълги пешкири или бели навуща (навои). В Благоевградско невестата минава по черга или бяло платно с мартеница.
Някъде държат още при слизането си невестата да стъпи върху платното. Другаде, преди младите да преминат през платното, сватбарите не пристъпват нито крачка в двора, докато не им разстелят плява под кракатa. Вместо платно в някои селища на Каменица невестата пристъпя върху вълнена прежда, която една от зълвите размотава до огнището. В Пещерско две първогодишни невести развиват конец от червено вълнено кълбо, края на който поставят върху прага. По конеца трябва да мине пръв зетят, като стъпи първо с десния си крак и продължи, а след него по същия начин минава и невестата. Н. Нехтянин съобщава, че към средата на миналия век в Разложко за влизането на невестата се простирал червен конец по цялото протежение на стълбата и тя се качвала нагоре, стъпвайки върху конеца, а младоженецът я следвал и го събирал на кълбо.
Присъствуващите наоколо питали: „Що събираш, зекьо?“, а той отговарял: „Събирам дом и каща.“ По инициатива на майката на записвана този обред е премахнат и в края на века вече не съществува. Подобен обичай е запазен в Пиринския край, където свекървата събира конеца (мартеницата) и казва: „Събирам дом и къща за младите“.
Преди влизането у дома младоженците отново спират пред вратата на къщата, където се изпълняват някои обредни действия от свекървата и невестата. Много разпространено и сходно (еднотипно) по начин на осъществяване е мазането на праговете на вратата с мед и масло. Щом булката стигне първия праг, подават й съд с мед и китка цвете. Тя потапя китката в меда и маже всички прагове (горни и долни), докато достигне приготвената за двамата стая. Това се прави, за да бъде тя „умилна и сладка веем домашним, къту китка цветие и мед подобно и домашним ней“. В Добруджа невестата маже вратата от паничка с мед (може с маджун или динен мед с орехови ядки), а също и четирите ъгъла на стаята. След това дава с пръст от меда на свекървата, кръстниците, младоженеца и девера да близнат. Някъде всеки, който близне, се провиква: „Сладка булка!. В с. Пирин невестата и свекървата едновременно мажат горния праг на вратата последователно на три места – в средата, отдясно, след това отляво.
Невестата никога не трябва да влиза в новия дом с празни ръце. Затова навсякъде свекървата я посреща до прага на къщата с хляб и вода или вино, които трябва да вземе и внесе в къщи. Водата е в бяло котле или стомна, виното – в бъклица или котле. Броят на хлябовете е различен – един, два, три, торба с хляб, пълна цедилка с хляб и пр. Свекървата в с. Пирин държи в престилката си един хляб и пшеница, които прехвърля трикратно в престилката на невестата, след което ги оставя. В Самоковско, щом невестата стигне до вратата, свекървата я чака от вътрешната страна на прага с един хляб в ръцете и с купчинка сол отгоре, като я пита: „Що е това, снао?“ „Сол и леп, мамо.“- отговаря невестата. Това се повтаря три пъти и после влизат в стаята. В същност подобен диалог означава край на говеенето, на обредното мълчание пред родителите на младоженеца. На някои места в Пиринския край невестата още с влизането си нарушава обредното мълчание. На стълбите тя ги дарува и им проговаря „майко“ и „татко“. В миналото тя е говеела до четиридесетия ден след сватбата, но в по-ново време това продължава, докато завършат сватбените церемонии.
В някои области (главно на Югозападна България) е известно запряга- нето на невестата или младоженците, преди да влязат у дома. Във Велешко изваждат „оглавата“ (въжето, с което водят коня), турят я на шията на невестата, момчето поема въжето и я повежда на известно разстояние. Докато я води, сватовете „удрят с тупаници“ по гърба на младоженеца. В Кюстендилско свекървата туря на врата на невестата конска юзда п я „шета“ (разхожда) из къщи, за да се поведе по нейните кола във всичко. В други селища на същия район вместо юзда на шията на младоженците премятат дълга бяла кърпа, свекървата улавя краищата й и ги води към къщи. Същото прави и свекървата в Пирдоп, но тя връзва младите през шиите с разпасания си пояс и ги тегли към къщи.
Младоженци! е влизат у дома, като се стараят да прекрачат прага с десния крак. Ергените удрят младоженеца, за да му се раждат здрави синове. В Граово момъкът взема бъдещата си съпруга и я пренася през прага.
Свекървата води невестата при огнището. Те двете го обикалят три пъти и тогава невестата пуска хляба и водата (или виното). Огнището в Каменица е обградено с червен вълнен конец, по който невестата трябва да ходи, докато прави обиколките, водена с юздата от свекървата. В Пиянец свекървата води младоженците първо до нощвите, където невестата оставя хлябовете, а след това обикалят огнището. В Перущица хлябът се оставя в шиник и започват хоро около него, докато го обиколят три пъти. После невестата се покланя три пъти над хляба, а когато влиза в стаята, хвърля към тавана пшеница и вино за берекет. Невестата в Каменица хвърля хлябовете върху нощвите и ако те паднат налице, свекървата ще пее цяла нощ от радост, защото вярват, че ще потръгне на къщата в имот- но отношение напред. Водата се разлива, за да потече като по вода на младоженците.
Пред огнището дават на невестата да подържи мъжко дете (три деца или мъжко и женско дете). То трябва да бъде с живи родители. Някъде това става още на двора или при посрещането. Кумът и кумата в Източна България дават две деца-кърмачета на младоженците (на невестата – женско, на младоженеца – мъжко), те мълчешком им се покланят, защото „не им е простено“ да говорят, и после ги връщат. След като подържи детето, невестата го целува, дари го и го връща или го разплаква п дарува с чорапки, колаче, плодове и др. На невестата в Благоевградско слагат последователно в скута едно мъжко, едно женско и после пак едно мъжко дете. Трябва да са нечетно число, защото, ако са чифт, едното от децата щяло да бъде „безродно“.
В следващия момент невестата разравя огъня в огнището. Вярва се, че цял живот ще й се пекат добре питите. Някъде тя прави това с ръце, като се покланя три пъти на огнището. Разравянето на тлеещата жар с ръце се обяснява като желание да бъдат румени и червени децата на младоженката. Свекървата й подава дилафа да разрови огъня, но тя дава вид, че се страхува, затова някой й хваща ръката и тя „жари огъня“ – разхвърля го по пода. През това време жените наоколо викат: „Луда невяста! Луда невяста!“. Заедно с девера разравя огъня с дилаф и невестата в Демирхисарско, а други наоколо хвърлят сол да пращи и казват, че е въшлива. След трикратната обиколка на огнището в северозападните области на страната свекървата дава ръжена в ръцете на невестата и тя, „като пробърка огъня с ръжена, ще го дигне на пречника в кумина и ще погледне из кумина нагоре, в туй време младоженецът е излезнал навън и призира из кумина; когато момата погледне нагоре, момъкът извиква: „Их-ху-ху! Изгорд куминът!“. Поглеждането през комина е свързано с желанието невестата да има чернооки деца или да не бъде дремлива.
Има и други обреди в дома и около огнището, които спорадично са записани в различни краища. Например в с. Бобошево свекървата и невестата три пъти бързо приклякват, за да се раждали децата лесно. Освен това тя я води да види къде са нощвите, полицата, водникът, а после влизат в зимника, където невестата се лови за чепа на бъчвата, за да ражда „машки деца“ и т. н.
Възможна Рекламация
